Скоро разбрах причината.
Хората от профсъюза „Танро“ наблюдаваха кога К. ме посещава. Очевидно искаха да го хванат натясно с любовницата му.
Когато един ден се върнах от магазина, от който купувах материал за куклите, мама ме чакаше на ъгъла, бледа като платно.
— Двама напълно непознати мъже проникнаха в къщата ни и си взеха разни неща от хладилника — изплака тя.
Когато влязох вкъщи, един от мъжете, който имаше вид на работник, се обърна към мен на ужасен северояпонски диалект:
— Ей ти, нали ти си метресата на К.?
— Това не е смешно. Аз храня семейството си със собствения си труд, затова ви забранявам да ме наричате метреса.
Бях толкова разгневена, че се разтреперих. Така ми се искаше да му зашлевя един!
— Явно е, че не живее в разкош — промърмори колебливо другият.
— Аз работя и се грижа за две възрастни жени и едно дете. Не мога да си позволя нищо луксозно — отговорих аз с цялата надменност, на която бях способна. — Защо ме шантажирате? Знам, че цял ден стоите навън и ме наблюдавате. Защо не повикате и третия, който ви чака зад стълба? Хайде, ще пием заедно чай.
Двамата ме погледнаха смутено. Инициативата бе преминала у мен.
— Мъжът ми загина във войната и аз трябва да издържам баба, мама и сина си. Затова работя упорито. Няма да ви позволя да ме тормозите!
Двамата подвиха опашки.
— Никой няма да ви види. Знам, че не сте от босовете на профсъюза, затова ви каня на чай. Повикайте колегата си.
Двамата размениха несигурен поглед.
— Това беше добре… ние и профсъюзни босове… ха-ха-ха… — Лицата им се разведриха.
— Моля ви, поднесете чай на гостите. Донесете и сладкиши — подканих мама и баба, които трепереха от страх. — Няма от какво да се страхувате. Мисля, че ще се разберем с тези мъже.
Като мърмореха нещо неразбрано, двамата събуха износените обувки, които досега неучтиво бяха оставили на краката си. После седнаха на местата, които им предложих.
Мама им поднесе чай и те засърбаха доволно. Явно бяха ожаднели от много работа.
— От Хокайдо ли сте? — Двамата се погледнаха и кимнаха. Не бяха млади момчета, а по-скоро застаряващи мъже. Онзи, който стоеше отвън, беше почти старец. Очевидно им беше неловко да го повикат. След малко запалиха цигари. През това време синът ми се върна от училище.
— Имаме гости. Ела тук и кажи добър ден — подканих го аз, той се приближи, поклони се като възпитано дете и поздрави двамата мъже.
— Ти си добро момче — усмихнаха се те. Възползвах се от случая.
— Баща му загина във войната, видяхте и двете стари дами, които вече не могат да работят. Животът ми не е лесен. Смея да твърдя, че е дори по-труден от вашия.
Подарих им оризовите кракери и сладкишите, които бях получила от Касуга-сан (жената сандвич). Явно и те имаха деца, защото ги взеха, благодариха и си отидоха.
Докато бършех следите от кални обувки в кухнята, гневът ме обзе с нова сила и се разплаках. За щастие бях успяла да се справя с тези мъже, но сигурно щяха да дойдат нови и пак щяхме да треперим от ужас. Така ми се искаше да захвърля всичко и да избягам. Мама и баба бяха много уплашени и настояваха да се преместим.
Не е в характера ми да бягам и да се призная за победена, след като не съм направила нищо лошо.
На следващия ден, когато мама взе сина ми от детската градина и двамата се върнаха вкъщи, пред вратата чакаха други съгледвачи, не тези от предишния ден. Въпросите им бяха повече от нагли.
— Това хлапе със сигурност е на К.
— Колко пъти седмично ви посещава К.?
Накрая ми стана смешно. Мама обаче плачеше горчиво и за всичко обвиняваше мен.
— Нима не ти е съвестно? — питаше ме сърдито тя.
Беснеех от гняв, но какво можех да направя? Да отида в профсъюзната централа в Хокайдо? Каква полза? Или в полицията? По онова време профсъюзите изобщо не се съобразяваха с полицията. Членове на комунистическата партия бяха нахлули в двореца с плакати, на които пишеше: „Главното е императорът да има какво да плюска“, и бяха направили големи поразии. Никой нямаше да се застъпи за беззащитна жена като мен.
Тъй като не познаваха ситуацията, съседите ми решиха, че мъжете, които по цял ден наблюдаваха магазина ми и ме преследваха, са полицейски шпиони. Никой не можеше да си представи, че са от профсъюза.
— Каква причина има полицията да преследва дъщеря ви? — питаха те мама. Положението ни се влоши още повече.
Шантажираха ме така, както шантажират всички слаби хора, и това продължаваше ден след ден, а аз не знаех на кого да се оплача. С К. почти не се виждахме, а когато говорехме по телефона, се стараех да не го товаря с моите неприятности. Пък и той не можеше да ми помогне с нищо. По-добре беше да си мълча.