Рей Бредбъри
Спомняш ли си ме?
— Спомняш ли си ме? Разбира се, че си ме спомняш!
Непознатият зачака с протегната напред ръка.
— Ами, да — казах аз. — Ти си…
Млъкнах и се огледах наоколо за помощ. Намирахме се по средата на улица във Флоренция, Италия. Беше пладне. Той бързаше в едната посока, аз в другата и едва не се сблъскахме. Сега очакваше да изрека името му. Изпаднал в паника, затършувах в мозъка си, който въртеше на празни обороти.
— Ти си… — повторих аз.
Той стисна ръката ми, сякаш се страхуваше, че мога да избягам. Лицето му сияеше. Познаваше ме! Не трябваше ли да му върна тази чест? „Говори!“ — мислеше си мъжът.
— Аз съм Хари! — извика той.
— Хари…?
— Стадлър! — със смях излая той. — Твоят месар!
— Божичко, разбира се! Хари, здравей приятелю! — С облекчение стиснах ръката му.
Той едва не затанцува от радост.
— Приятел, нали? На петнайсет хиляди километра от дома. Нищо чудно, че не ме позна! Аз съм в Грандхотела! Мозайката на пода във фоайето е поразителна! Да вечеряме заедно, а? Флорентински пържоли — послушай своя месар! В седем довечера! Да!
Отворих уста да си поема дъх и да избълвам мощен отказ, но…
— Довечера! — извика той.
Завъртя се и се втурна нанякъде, като едва не попадна под колелата на голям мотоциклет. После се провикна от отсрещния тротоар:
— Хари Стадлър!
— Ленард Дъглас — глуповато отвърнах аз.
— Знам. — Той ми махна с ръка и изчезна в тълпата. — Знам…
„Боже мой! — помислих си, зазяпан в стиснатата ми и изоставена длан. — Кой беше този?“
Моят месар.
Сега си го спомних зад щанда — как мели кайма, с бяла шапчица върху оредяващата руса коса, невъзмутим немец с розови като свинска наденица бузи.
Моят месар, да!
— Божичко! — продължавах да мърморя през остатъка от деня. — Господи! Какво ме накара да приема? Защо, по дяволите, ми предложи? Та ние дори не се познаваме, освен че ми казва „Това е пет долара и шейсет“, а аз отвръщам: „Довиждане“! По дяволите!
Цял следобед звънях в хотелската му стая на всеки половин час. Никакъв отговор.
— Ще оставите ли съобщение, господине?
— Не, благодаря.
„Страхливец — мислех си. — Остави съобщение, че си се разболял. Остави съобщение, че си умрял!“
Безпомощно зяпах телефона. Разбира се, че не го бях познал. Кой би познал някого далеч от неговия щанд, бюро, автомобил, пиано или там, където някой стои, седи, продава, приказва или доставя? Монтьора без омазнения му гащеризон, адвоката без раирания му костюм и пъстрата му риза, стриптийзьорката без корсета и минималните й бикини — всички, всички непознати и много обидчиви! Всички ние очакваме, че където и да идем и както и да се облечем, незабавно ще ни познаят. Крачим край брега в далечни страни като дегизирани величия и викаме: „Аз се завърнах!“.
Но на кого му пука? Сега пък този месар… без шапката си, без окървавената си престилка, без вентилатора на тавана, за да разпъжда мухите, без лъскавите ножове, острите куки, камарите розово месо… той беше маскираният отмъстител.
Освен това пътуването го бе освежило. Обикновено става така. Две седмици обилна храна, скъпи вина, много сън, прекрасни сгради — и човек се събужда подмладен с десет години и не му се иска да се прибере вкъщи, за да остарее отново.
Ами аз? Аз бях шампион по губене на години и набиране на километри. Двамата с моя месар се бяхме превърнали едва ли не в тийнейджъри, преродени, за да се сблъскат насред флорентинска улица, да побъбрят и да поразмърдат паметта си.
— По дяволите! — Злобно набирах номера му. Пет часът: мълчание. Шест: никакъв отговор. Седем: същото. Господи!
— Стига! — извиках през прозореца.
И забиха камбаните на всички флорентински черкви, сякаш за да потвърдят съдбата ми.
Бам! Някой затръшна врата на излизане.
Аз.
Срещнахме се в седем и пет. Бяхме като двама ядосани любовници, които не са се виждали от няколко дни и сега бързат, изпълнени с бурно самосъжаление, за да отидат на вечеря, макар изобщо да нямат апетит.
„Яж и тичай“, не, „Яж и бягай“: това беше изписано на лицата ни, докато се олюлявахме насред фоайето и в последния момент си стискахме ръце. А може би мерехме силите си на канадска борба? Отнякъде измъкнахме фалшиви усмивки и хладен смях.
— Ленард Дъглас — извика той. — Ах ти, кучи сине!
И млъкна и се изчерви. В крайна сметка, месарите не проклинат редовните си клиенти.
— Искам да кажа — рече той, — да вървим!
После ме набута в асансьора и не престана да дудне, докато не стигнахме в ресторанта на мецанина.
— Какво съвпадение. Насред улицата. Храната тук е чудесна. Ето го нашия етаж. Насам!