Седнахме да вечеряме.
— За мен вино. — Месарят прегледа списъка с вината като стар познавач. — Ето едно превъзходно. „Сейнт Емилиън“ от хиляда деветстотин и седемдесета. Да?
— Благодаря. За мен много сухо водка мартини.
Моят месар се намръщи.
— Но — бързо прибавих, — ще пийна и малко вино, разбира се!
За начало си поръчах салата. Той пак се намръщи.
— Салатата и мартинито ще ти развалят вкуса за виното. Извинявам се.
— Добре тогава — припряно казах аз. — Салатата по-късно.
Поръчахме си пържоли, неговата алангле, моята добре запечена.
— Извинявай — рече месарят ми, — но би трябвало да се отнасяш по-внимателно към месото.
— А не като към Жана д’Арк.
— Страхотен майтап. Не като към Жана д’Арк.
В този момент пристигна виното. Бързо подадох чашата си, радостен, че мартинито ми се е забавило или че изобщо няма да се появи. През следващата минута спокойно душех, разклащах и отпивах от „Сейнт Емилиън“. Моят месар ме наблюдаваше като котка, която гледа много странно куче.
Преглътнах със затворени очи и кимнах.
Непознатият от отсрещната страна на масата също отпи и кимна.
Ето че имахме нещо общо.
Зазяпахме се към сумрачния хоризонт на Флоренция.
— Хм… — отчаяно търсейки тема за разговор, казах аз, — … какво мислиш за флорентинското изкуство?
— Картините ме нервират — призна той. — Всъщност най-много ми харесва да обикалям. Италианските жени! Иска ми се да ги опаковам в лед и да си ги занеса у дома!
— Хм, да… — прокашлях се аз. — Но Джото…
— Джото ме отегчава. Прекалено е в началото на историята на изкуството. Сковани фигури. Мазачо по̀ ми допада. И най-вече Рафаело. И Рубенс! Имам месарски вкус към плът.
— Рубенс ли?
— Рубенс! — Хари Стадлър забучи на вилицата си няколко парченца салам, лапна ги и ги сдъвка. — Рубенс! Само гърди и задници, огромни облаци от розова плът, а? Можеш да усетиш как сърцето бие като барабан под цял тон такава маса. Всички жени са легнали — мяташ им се отгоре и направо потъваш. По дяволите момчето Давид, целият онзи студен бял мрамор дори без едно смокиново листо! Не, не, обичам цвета, живота и месото, което покрива кокала. Но ти не ядеш!
— Как да не ям! — Изядох парчетата кървав салам, розова пушена наденица и мъртвешки бяло проволоне, като се чудех дали не би трябвало да го питам какво мисли за ледено безцветните сирена по света.
Донесоха пържолите.
Тази на Стадлър беше толкова сурова, че можеше й направиш кръвна проба. Моята приличаше на съсухрена чернокожа глава, оставена да се опушва в чинията ми.
Месарят намръщено погледна към моето изгоряло жертвоприношение.
— Боже мой! — извика той. — Дори към Жана д’Арк са се отнесли по-добре! Още малко и ще се разсипе на пепел!
— А пък твоята — засмях се аз — още диша!
Всеки път щом стиснех зъби, пържолата ми хрущеше като сухи есенни листа.
Същ като У.К. Фийлдс1, Стадлър си запроправя път през стената от жива плът, като теглеше кануто след себе си.
Той убиваше вечерята си. Аз погребвах своята.
Хранехме се бързо. Скоро и двамата изпаднахме в паника, усетили, че би трябвало да поговорим още малко.
Ядяхме в ужасно мълчание като стара семейна двойка, ядосани на забравени спорове, причините за които също са забравени, оставяйки само раздразнителност и няма ярост.
Започнахме да си мажем филийки с масло, за да запълним тишината. Поръчахме си кафе, което уби още малко време, и накрая се отпуснахме назад, загледани в непознатия оттатък снежното поле от ленена покривка, салфетки и сребро. И после с отвращение се чух да казвам:
— Когато се приберем у дома, трябва някой път пак да вечеряме заедно, за да си поговорим за срещата си тук, нали? За Флоренция, времето и картините.
— Да. — Той остави чашата си. — Не!
— Моля?
— Не — просто отвърна моят месар. — Нека си го признаем, Ленард. Когато си бяхме у дома, ние нямахме нищо общо. Нямаме нищо общо и тук, освен времето, разстоянието и пътуването. Нямаме за какво да приказваме, нямаме общи интереси. По дяволите, жалко, но е така. Всичко това беше в най-добрия случай импулсивно, а в най-лошия — кой знае защо. И двамата сме сами в чужд град. Но сме като двама гробари, които се срещат и се опитват да се ръкуват, но дланите им минават една през друга… хм. Заблуждавахме през цялото време.
Бях зашеметен. Затворих очи. Чувствах се така, сякаш можех да се ядосам, после шумно въздъхнах.
— Ти си най-откровеният човек, когото познавам.
— Мразя да съм откровен и реалистичен. — После се засмя. — Опитвах се да ти се обадя цял следобед.
— И аз се опитвах!
1
Псевдоним на Уилям Клод Дюкънфийлд (1880–1946) — американски водевилен актьор и кинокомик. — Бел.пр.