— Исках да отменя уговорката ни.
— И аз!
— Изобщо не успях да се свържа.
— Аз пък не успях да се свържа с теб.
— Боже мой!
— Господи!
Двамата се разсмяхме, отметнахме глави и едва не паднахме от столовете.
— Това е невероятно!
— Определено! — съгласих се аз, като имитирах Оливър Харди2.
— Божичко, поръчай още една бутилка шампанско!
— Келнер!
Не можехме да престанем да се смеем, докато келнерът ни наливаше шампанското.
— Е, вече имаме нещо общо — каза Хари Стадлър.
— Какво?
— Целият този смешно тъп прекрасен ден, започнал по обед и завършил тук. Ще има да разказваме тази история на приятелите си чак до края на живота си. Как съм те поканил и ти неохотно си се съгласил, и как двамата сме се опитвали да отменим срещата, а после с нежелание сме дошли да вечеряме, и тъпо сме мълчали, а после изведнъж… — Той млъкна. Очите му се навлажниха и гласът му омекна. — Как изведнъж вече не е било толкова тъпо. Така де. Изведнъж сме се харесали един друг с взаимната си глупост. И ако не се опитаме прекалено да проточим остатъка от вечерта, в крайна сметка няма да е чак толкова зле.
Чукнахме се. И аз се бях трогнал.
— Когато се приберем у дома, никога няма да вечеряме заедно.
— Няма.
— И няма да ни се налага да се страхуваме от дълги празни разговори.
— Само от време на време ще разменяме по някоя и друга приказка за времето.
— Точно така.
— Но вечерта внезапно се оказа приятна, Ленард Дъглас, клиенте мой.
— За Хари Стадлър — вдигнах чаша аз. — Където и да отиде после.
— Бог да ме поживи. Бог да поживи и теб.
Отпихме и просто поседяхме пет минути, спокойни като стари приятели, неочаквано открили, че преди много, много време са обичали една и съща красива библиотекарка, която е докосвала книгите и лицата им. Но споменът избледняваше.
— Ще вали. — Извадих портфейла си и се изправих.
Стадлър ме наблюдаваше, докато прибрах портфейла в джоба на сакото си.
— Благодаря и приятна вечер.
— Аз ти благодаря — каза той. — Вече не се чувствам толкова самотен, въпреки всичко.
Допих остатъка от виното си, мляснах с наслада, бързо разроших косата на Стадлър и избягах.
На вратата се завъртях. Той ме видя и извика от отсрещния край на помещението:
— Спомняш ли си ме?
Престорих се, че спирам, размърдвам мозъка си, тършувам в паметта си. После го посочих и отвърнах:
— Месарят!
Той повдигна чаша.
— Да! Месарят!
Бързо се спуснах по стълбището и прекосих покрития с мозайка под на фоайето, който беше прекалено красив, за да стъпваш по него. После излязох навън в бурята.
Дълго вървях под дъжда с вдигнато нагоре лице.
„По дяволите — помислих си, — самият аз не се чувствам толкова самотен!“
После, целият подгизнал и засмян, наведох глава и се затичах към хотела си.