— Кажи им да не приближават — нареди Бригс. Външността им сякаш не бе му направила особено впечатление.
— Останете по местата си — каза Девит на техния език.
Те се заковаха. Най-високият, целият обкичен с оръжия, изхриптя през устната цепнатина:
— Ти говориш на нашия език.
Девит отвори уста да отговори, но се спря. Това беше констатация, а не въпрос. Тъй като нещата бяха в ръцете на Бригс, трябваше просто да изпълнява ролята на преводач. Преди да успее да преведе първото изречение, туземецът отново заговори:
— Откъде знаеш нашия език? Другият също ли го знае?
— Какво е това дуднене? — попита Бригс и подсвирна, когато Девит му преведе. — Кажи му, първо, че твоята работа е да превеждаш, аз нямам време да си тъпча главата с тъпотии, и второ, че ни трябва Заревски.
Това беше възловият момент от цялата теория за спасението, затова Девит въздъхна дълбоко, преди да отвори уста. Той се опита да преведе възможно най-точно думите на Девит и остана изненадан, когато те не само не се възмутиха от оскърбителния тон, но дори поклатиха глави в знак на одобрение.
— Къде си научил нашия език?
Девит преведе въпроса и едва тогава отвърна:
— На тази планета. Бях с първата експедиция.
Бригс се захили:
— Хващам бас, че не те познаха. Сигурно за тях всички хора са еднакви. Да стана задник, ако те не ни смятат нас за уроди! — Усмивката му се стопи толкова бързо, колкото се появи. — Стига туткане! Дошли сме за Заревски, плюя на всичко останало! Преведи го.
Девит запъна на „туткане“, но намери начин да предаде смисъла.
— Тръгваме — каза водачът, обърна се и пое към селото.
Девит бързо изпълни поканата, но Бригс го потупа по рамото.
— Нека малко да се отдалечат. Да имам време да реагирам, ако решат да ни устроят клопка. И няма да изпълняваме всичко, което ни кажат — ще си помислят, че могат да ни командват. Е, сега вече може.
На достатъчно голямо разстояние, сякаш случайно са в една посока, двете групи тръгнаха към селото. Не се виждаха никакви туземци, макар от ъгловатите колиби, слепени от пръчки и кал, да излизаше дим. Двамата бяха наясно, че иззад пръчките ги следят множество невидими очи.
— Там — и водачът посочи с ръка към постройка, напълно сходна с останалите.
Туземците продължиха, без дори да се обърнат. Бригс застина и започна да ги следи. Когато се скриха, той се обърна и огледа посочената постройка с подозрение. Барака с височина около пет метра и наклонени стени. Тесни процепи за въздух, отпред нещо като вход. Девит също оглеждаше тъмния отвор, смръщил от напрежение нос.
— Няма друга възможност — каза накрая Бригс. — Трябва да влезем и тази дупка е единствената възможност. Върви напред, аз ще те пазя.
Разликата между двамата веднага се видя. Девит беше целият изтъкан от съмнения, но въпреки това подбутна вратата, изрече няколко поздравителни думи и се наведе да влезе. В този миг Бригс го сграбчи за рамото и го събори долу. Тежката кутия удари Девит по крака, но той гледаше с изумление стърчащото от земята копие, краят на което още потреперваше. Беше дълбоко забито точно там, където той стоеше допреди секунда.
— Е, това ти подсказва нещо, нали — изръмжа Бригс и вдигна на крака слисания Девит. — Намерихме въпросното място. Значи ще свършим работата по-бързо, отколкото предполагах.
Той ритна с крак копието, наведе се и се вмъкна в колибата. Девит се затътри подире му. Примигвайки от дима, различиха в далечния ъгъл група туземци. Бригс закрачи към тях, без да се оглежда. Девит се позабави, за да разгледа прикрепения над вратата механизъм. В мъждивата светлина успя да различи тежък дървен лък с дължина два метра. Въженцето, изтеглено до групата в другия край на помещението, беше прост пусков механизъм. Капанът беше напълно невидим, но изглежда Бригс подозираше съществуването му.