Старческият му глас се извисяваше и падаше, звучеше книжно, неуверено, понякога едва се чуваше. Избелелите му сини очи с червени жилки нямаха покой. Отстрани човек можеше да ги вземе за дядо и внук. Внукът сякаш очакваше някаква церемония по слизането от кораб.
— Това е всичко, което помня — завърши след малко Дюсандър и отхапа голямо парче от своя сандвич. Тайният сос на „Макдоналдс“ потече по брадата му.
— Можеше да го разкажеш и по-добре — меко каза Тод. Дюсандър отпи голяма глътка от чашата си.
— Униформите бяха от хартия — изръмжа най-сетне той. — Когато някой от затворниците умираше, тя минаваше на друг, ако още можеше да се носи. Понякога четиридесет души можеха да носят една и съща униформа. Получих висока оценка за моята пестеливост.
— От Глюк?
— От Химлер.
— Но в Патин сте имали фабрика за дрехи. Миналата седмица ми казахте. Защо не вземахте от там униформите? Затворниците можеха да ги правят.
— Работата на фабриката в Патин беше да правят униформи за германските войници. Колкото до нас… — за миг гласът на Дюсандър стигна до фалцет и той направи усилие да продължи. — Ние не се занимавахме с рехабилитация — завърши той.
Тод пусна широката си усмивка.
— За днес стига ли? Моля те. Боли ме гърлото.
— Не трябва да пушите толкова — рече Тод и продължи да се усмихва. — Разкажете още нещо за униформите.
— За кои? Затворническите или на СС?
— И за двете — каза с усмивка Тод.
3
Септември 1974 година.
В кухнята на тяхната къща Тод си правеше сандвич с фъстъчено масло и желе. Пътят към кухнята минаваше по шест червени дървени стъпала, след които идваше високо помещение, блеснало от хром и неръждаема стомана. Откакто Тод се беше върнал от училище, електрическата пишеща машина на майка му тракаше непрекъснато. Тя пишеше дисертация, каквито правеха само дипломираните студенти. Дипломираната студентка беше късо подстригана, носеше дебели очила и по скромното мнение на Тод приличаше на извънземно създание. Дисертацията разглеждаше ефекта от плодовите мушици в долината Салинас след Втората световна война или някаква глупост от тоя вид. Тракането прекъсна и тя излезе от кабинета си.
— Тод-бейби — поздрави го тя.
— Моника-бейби — отвърна той доста любезно.
Майка му не беше лошо парче за своите трийсет и шест години, мислеше си Тод: русокоса, тук-таме с пепеляв оттенък, висока, стройна, в тъмночервени шорти и блуза с топлия цвят на уиски. Блузата й беше вързана небрежно под гърдите и откриваше плоската й диафрагма. Тубичка машинописно белило беше затъкната в косата й, опъната безгрижно назад с тюркоазена шнола.
— Как е училището? — попита тя, докато се качваше по стълбите в кухнята. Докосна небрежно с устни неговите устни и се смъкна на една табуретка срещу плота за закуската.
— Училище-мъчилище.
— Ще бъдеш ли пак сред първите?
— Че как?
Всъщност той си мислеше, че през първия срок успехът му може леко да се намали. Прекарваше много време с Дюсандър и даже когато не беше със стария войник, пак си мислеше за всичко, което му беше разказал. Ала успехът беше нещо, с което щеше да се оправи.
— Способен ученик — рече тя и разроши рунтавата му руса коса. — Как е сандвичът?
— Добър е.
— Направи един и ми го донеси в кабинета, а?
— Не мога — каза той и стана. — Обещах на мистър Денкър да отида и да му почета един час.
— Още ли сте на „Робинзон Крузо“?
— Не. — Той й показа корицата на дебела книга, която беше купил за двайсет цента в лавката за стари неща. — „Том Джоунс“.
— Врели-некипели. Трябва да я четеш цяла учебна година, Тод-бейби. Не можеш ли да намериш съкратено издание като „Крузо“?
— Вероятно, но той иска да я чуе цялата. Така каза.
— А! — Тя го погледна за миг, после го прегърна. Рядко показваше чувствата си и на Тод му стана малко неудобно. — Колко си сладък, че отделяш толкова много от свободното си време да му четеш. Баща ти и аз мислим, че си просто… просто изключителен.
Тод сведе скромно очи.
— И да не кажеш на никого — продължи тя. — Да заровиш таланта си в земята.
— Е, момчетата, с които се събирам, ме мислят за малко странен — стеснително се усмихна Тод и погледна към пода. — Това са само лайна.
— Не говори така — смъмри го тя разсеяно. Сетне попита: — Мислиш ли, че господин Денкър ще приеме да вечеря с нас някой път?
— Може би — отвърна неопределено той. — Слушай, ще си обърна часовника.
— Добре. Вечерята е в шест и трийсет. Не забравяй.