— Да, бас държа — рече Тод. Той довърши вафлата на Дюсандър на две хапки. Майката на Тод би казала, че това е един от редките случаи, когато Тод съжалява за неизядената храна. — Разказът беше много хубав, мистър Дюсандър. Винаги разказвате добре. Откакто ви подтикнах.
Тод му се усмихна. И невероятно — сигурно защото не искаше, Дюсандър усети, че му се усмихва.
5
Ноември 1974 година.
Дик Боудън, бащата на Тод, приличаше много на филмовия и телевизионен артист Лойд Бочнър. Той — Боудън, а не Бочнър, беше на трийсет и осем години. Слаб, строен човек, той обичаше да носи ризи в стила на една известна организация и солидни обикновено тъмни костюми. За обиколки по строежите се обличаше в цвят каки, а на главата си слагаше твърда каска, спомен от времето, прекарано в Корпуса на мира, тогава той участваше в проектирането и построяването на два язовира в Африка. Когато работеше в кабинета си вкъщи, слагаше полукръгли очила, които се смъкваха до края на носа му и му придаваха вид на декан от някой колеж. И сега, когато удряше по бюрото си с бележника на Тод от първия срок, той носеше същите очила.
— Една петица. Четири четворки. Една тройка. Тройка, за бога! Тод, майка ти не го показва, но тя е много разтревожена.
Тод сведе очи. Не се усмихваше. Когато баща му се ядосаше, това беше лош знак.
— Боже, никога не си имал такъв успех! Тройка по алгебра? Какво е това?
— Не зная, татко. — Той гледаше кротко коленете си.
— Майка ти и аз мислим, че прекарваш прекалено много време при мистър Денкър. Не четеш достатъчно учебниците си. Мислим, че трябва да прекъснеш почивните дни, мързеливецо. Поне докато видим как ти върви училището…
Тод го погледна и за една-единствена секунда Боудън помисли, че вижда в очите на сина си див гняв. Неговите собствени очи се разшириха, пръстите му стиснаха бежовия бележник на Тод… и после пред него пак беше същия Тод, гледаше открито и много нещастно. Имаше ли го тоя гняв? Сигурно не. Ала този миг го обърка, затрудни го в избора какво да прави. Тод не беше луд и Дик Боудън не искаше да го направи луд. Той и синът му бяха приятели, винаги са били приятели и Дик искаше нещата да си вървят все така. Нямаха тайни един от друг, каквито и да било (с изключение на това, че понякога Дик Боудън посягаше на секретарката си, но можеш ли да кажеш такова нещо на тринайсетгодишния си син… пък и това нямаше никакво отношение към живота му вкъщи, към семейния му живот). Това беше начинът според него, такъв и щеше да си остане в шибания свят, където убийците се разхождат ненаказани, гимназистите се друсат с хероин, а учениците от прогимназиите — връстниците на Тод — хващат венерически болести.
— Не, татко, моля те, не ми забранявай. Искам да кажа, не наказвай мистър Денкър за нещо, което е моя грешка. Искам да кажа, че без мен той е загубен. Ще се поправя. Наистина. Тая алгебра… само ме кара да се заловя с нея. Ходих при Бен Тримейн и след като учихме заедно няколко дни, започнах да я разбирам. Аз само… не зная, изпитах нещо като притеснение отначало.
— Мисля, че прекарваш много време с него — каза Боудън, вече омекнал. Жестоко беше да откаже на Тод, да го разочарова и това, което Тод подхвърли за наказанието на стареца… по дяволите, имаше смисъл. Старецът много разчиташе на неговите посещения.
— Тоя мистър Сторман, учителят по алгебра, е наистина труден човек. Повечето ученици имат тройки. Трима или четирима получиха двойки. — Боудън кимна замислено. — Няма вече да ходя във вторник, докато си оправя успеха. — Той гледаше баща си в очите. — И вместо да ходя за всяко нещо в училище, ще оставам и ще уча. Обещавам.
— Наистина ли толкова ти харесва тоя стар човек?
— Той е съвсем чист — рече искрено Тод.
— Тъй… добре. Ще опитаме твоя метод, мързеливецо. Но искам голямо повишаване на успеха още през януари, разбра ли? Грижа се за твоето бъдеще. Може да си мислиш, че от прогимназията е много далече, но не е. На един хвърлей. — Така, както майка му обичаше да казва „щеш — не щеш“, така и той харесваше израза „на един хвърлей“.
— Разбирам, татко — каза тежко Тод. — Като мъж с мъж.
— Излизай и хващай учебниците. — Той намести полукръглите очила на носа си и тупна Тод по рамото.
Усмивката на Тод, широки и лъчезарна, цъфна на лицето му.
— Точно така, татко!
Боудън гледаше как Тод излага с горда усмивка. Един на милион. И онова върху лицето на Тод не е било гняв. Сигурно. Раздразнение, може би… но не високоволтовото чувство, каквото първо си помисли, че вижда. Ако Тод беше толкова откачен, той щеше да знае; можеше да чете сина си като отворена книга. Винаги е било така.