Като си подсвиркваше с чувство на изпълнен родителски дълг, Дик Боудън разви хелиографните копия и се наведе над тях.
6
Декември 1974 година.
Лицето, което се появи след продължителното натискане на звънеца, беше изпито и пожълтяло. Косата му, през юли още доста буйна, вече оредяваше над костеливото чело; сега тя нямаше блясък и изглеждаше чуплива. Тялото на Дюсандър, ако се започне от него, беше изтерзано… и, помисли си Тод, почти толкова изтерзано, колкото и телата на затворниците, попаднали в неговите ръце.
Когато Дюсандър дойде да отвори вратата, ръката на Тод беше зад гърба му. Сега той я протегна и подаде малко пакетче на Дюсандър.
— Честита Коледа! — извика той.
Отначало кутията уплаши Дюсандър, после той я взе без сянка от удоволствие или изненада. Повъртя я внимателно, сякаш съдържаше експлозив. Зад вратата валеше. Дъжд валеше вече цяла седмица и Тод донесе кутията под палтото си. Беше опакована с ярка хартия и завързана с панделка.
— Какво е това? — попита без особен ентусиазъм Дюсандър и двамата влязоха в кухнята.
— Отворете и вижте.
Тод извади бутилка кока-кола от палтото си и я сложи върху карираната мушама в бяло и червено, която покриваше масата в кухнята.
— По-добре да дръпнете малко пердетата — рече той свойски.
По лицето на Дюсандър тутакси плъзна недоверие.
— А? Защо?
— Ами… никога не можеш да разбереш кой наднича — усмихна се Тод. — Не го ли правехте през онези години? Да гледате хората преди те да ви видят?
Дюсандър дръпна кухненските пердета. После си наля чаша бърбън. Свали фльонгата от пакетчето. Тод го беше опаковал така, както обикновено момчетата опаковат коледните подаръци. Същите тези момчета, които имат много важни неща в главите си, неща като футбола, уличния хокей, предаването в петък вечер „Криейчър фючър“, което можеш да гледаш с приятел, който вече спи, а двамата сте увити с одеялото в едната страна на кушетката и ти се смееш. В предаването имаше много тъмни страни, много грапави белези и много лепенки „Скоч“. Говореха за нетърпението като за нещо толкова женско.
Въпреки настроението си Дюсандър беше малко поласкан. И по-късно, когато страхът му понамаля, си рече: мисля, че се сещам.
В кутията имаше униформа. Есесовска униформа. С високи ботуши.
Той гледаше онемял ту съдържанието на кутията, ту нейния капак: „КАЧЕСТВЕНИ КОСТЮМИ И ОБЛЕКЛА «ПИТЪР» — НА СЪЩОТО МЯСТО ОТ 1951 ГОДИНА“.
— Не — промълви той тихо. — Няма да я облека. Тук всичко свършва, момче. Ще пукна, преди да я нахлузя.
— Спомнете си какво направиха с Айхман — тържествено произнесе Тод. — Той беше старец и не се занимаваше с политика. Нали така казахте. Между другото, запазих всичко за вас. Струва осемдесет долара с ботушите, които са вътре. Не споменахте да сте ги носили от 1944 година. Изобщо не сте.
— Ах ти, малко копеле! — Дюсандър вдигна юмрук над главата си. Тод не му обърна внимание. Беше на своя територия, очите му блестяха.
— Да — рече той тихо. — Хайде, развълнувай ме. Трогни ме само веднъж.
Дюсандър отпусна ръка. Устните му трепереха.
— Ти си демон от пъкъла — промърмори той.
— Облечи я! — подкани го Тод.
Ръцете на Дюсандър посегнаха към колана на халата и спряха там. Овчите му очи гледаха умолително към Тод.
— Моля ти се — промълви той. — Аз съм стар човек. Такъв съм.
Тод поклати главата си бавно, но непреклонно. Очите му още блестяха. Харесваше му, когато Дюсандър го молеше. Така, както някога са го молили затворниците в Патин.
Дюсандър хвърли халата си на пода и остана гол, само по чехли и боксьорски гащи. Гърдите му бяха хлътнали, коремът леко издут. Ръцете му бяха старчески мършави. Но униформата, мислеше си Тод, униформата ще го преобрази.
Дюсандър бавно извади куртката от кутията и започна да я облича.
След десет минути той застана облечен в пълна есесовска униформа. Фуражката му стоеше малко накриво, раменете бяха смъкнати, но ясно личеше олицетворението на смъртта. Дюсандър имаше някакво мрачно достойнство, поне в очите на Тод, което не беше притежавал по-рано. Въпреки смъкнатите рамене, въпреки не съвсем добре прибраните му стъпала Тод беше доволен. За първи път Дюсандър изглеждаше така, както Тод си мислеше, че трябва да изглежда. Поостарял, да. Победен, безспорно. Но пак в униформа. Не някакъв старец в годините на залеза, който гледа Лорънс Уелк на допотопния си черно-бял телевизор със станиол на антената, а Курт Дюсандър, Кръволока на Патин.