Пикочният мехур му създаваше ядове. Често насред пътя до банята върху панталоните му се появяваше тъмно петно. Във влажно време ставите му отначало изтръпваха, сетне започваше остра болка и имаше дни, в които между изгрева и залеза гълташе цяла опаковка противоартритни таблетки… а само аспирина надвиваше болките. Дори такива неща, като вземането на книга от полицата или превключването на друг канал му причиняваха мъка. Очите му бяха зле; понякога събаряше предмети, ожулваше си пищяла, блъскаше си главата. Живееше в страх да не си счупи крайниците и да не може да се обади по телефона, страхуваше се да влезе в болница и някой доктор да открие истинското му минало, след като е заподозрял мистър Денкър поради липса на медицинска карта.
Момчето облекчаваше някои от тези неща. Когато момчето беше тук, той можеше да върне отминалите дни. Паметта му за тези дни беше маниакално ясна; съдържаше безкраен каталог от имена и събития, дори и времето в тоя и тоя ден. Помнеше редника Хенрайд до картечницата на североизточната кула и буцата, която растеше между очите му. Някои от неговите хора го наричаха Триокия или Стария Циклоп. Помнеше Кесел, който беше снимал любовницата си гола, легнала на канапето с ръце зад главата. Кесел караше хората да я гледат. Помнеше имената на лекарите и техните експерименти — прага на болката, мозъчните вълни на умиращи мъже и жени, психологическото забавяне, ефекта от различните видове излъчване, десетки други. Стотици други.
Предполагаше, че говори на момчето така, както говорят всички стари хора, но се надяваше да е по-щастлив от повечето старци, към които слушателите се отнасяха нетърпеливо, с липса на интерес и открита грубост. Неговата аудитория изглеждаше безкрайно очарована.
Бяха ли кошмарите прекалено висока цена, която трябваше да плати?
Угаси цигарата, полежа за миг с очи, вперени в тавана, премести крака си и стъпи на пода. Той и момчето се мразеха, предполагаше, подхранвайки се един друг… изяждайки се един друг. Ако неговият собствен корем го болеше понякога от лошата, но калорична храна, която двамата поглъщаха следобед в кухнята, какво ли му е на момчето? Спеше ли добре? Навярно не. По-късно Дюсандър си помисли, че момчето изглежда много бледо и по слабо, отколкото когато нахлу в живота му.
Пресече стаята и отвори вратата на дрешника. Премести закачалките на дясно, пресегна се в полумрака и извади фалшивата униформа. Тя увисна на ръката му като кожата на хищник. Докосна я с другата ръка. Докосна я… и пак я закачи.
След дълго колебание той я свали, за да е готова. Облече я бавно, без да гледа в огледалото преди униформата да е напълно стегната с колана и закопчана (и дюкяна с фалшивия цип също).
Погледна се в огледалото и кимна.
Върна се в леглото и запали нова цигара. След като я изпуши, усети, че пак му се доспива. Угаси я и не можеше да повярва, че всичко е толкова лесно. Но той заспа след пет минути, този път без кошмари.
8
Февруари, 1975 година.
След вечерята Дик Боудън предложи коняк, който се стори на Дюсандър ужасен. Разбира се, той пусна широка усмивка и щедро го похвали. Жената на Боудън поднесе на момчето шоколадов крем. Момчето беше необикновено тихо през цялото време. Неудобство? Да. По някаква причина момчето се чувстваше много неудобно.
Дюсандър очарова Дик и Моника Боудън още в мига, когато се появи с момчето. То каза на родителите си, че напоследък зрението на мистър Денкър много се е влошило (което ще рече, че бедният стар мистър Денкър има нужда от куче за слепи, помисли си веднага Дюсандър), защото това обясняваше продължителното четене, за което претендираше момчето. По въпроса за зрението Дюсандър беше много внимателен и мислеше, че не направи пропуски.
Носеше най-хубавия си костюм и макар че вечерта беше влажна, ревматизмът едва се обаждаше — само моментни пристъпи. По някаква нелепа причина момчето искаше да остави чадъра си вкъщи, ала Дюсандър настоя. В крайна сметка прекара една приятна и извънредно вълнуваща вечер. Колкото и ужасен да беше конякът, той не помнеше да е бил канен на вечеря от девет години.
По време на хранене обсъдиха Моторните заводи в Есен, възстановяването на следвоенна Германия — Боудън зададе няколко умни въпроса на тази тема и изглежда беше поразен от отговорите на Дюсандър — и германските писатели. Моника Боудън го попита как е дошъл в Америка толкова късно и Дюсандър, възприел собствената си линия на късогледа тъга, обясни всичко със смъртта на измислената си жена. Моника Боудън се разтопи от съчувствие.