А сега, покрай тоя смешен коняк, Дик Боудън рече:
— Ако това е прекалено лично, господин Денкър, моля, не ми отговаряйте… но не можах да разбера какво сте правил през войната.
Момчето се напрегна леко.
Дюсандър се усмихна и започна да търси цигарите си. Виждаше ги прекрасно, но държеше да не допусне и най-малката грешка. Моника му ги подаде в ръката.
— Благодаря ви, мила госпожо. Вечерята беше превъзходна. Вие готвите прекрасно. Жена ми нямаше да го направи по-добре. — Моника му благодари и се почувства поласкана. Тод я стрелна сърдито с очи. — Въпросът изобщо не е личен — каза Дюсандър, запали цигара и се обърна към Боудън. — Бях в запаса от 1943-та, както бяха всички здрави мъже на възраст за действителна военна служба. Оттогава се появиха надписи по стените за Третия райх и за лудите, които го сътвориха. Особено за един от лудите, разбира се. — И той тържествено драсна клечка. — Почувства се голямо облекчение, когато течението се обърна срещу Хитлер. Голямо облекчение! Разбира се — сега той гледаше Боудън обезоръжаващо, както мъж гледа мъж — всеки трябваше да е предпазлив и да не изразява подобни чувства. Поне на глас.
— Така предполагам — каза с уважение Дик Боудън.
— Да — продължи Дюсандър. — Поне на глас. Помня една вечер, когато след работа с неколцина приятели седнахме в кръчмата „Ратскелер“ да пийнем нещо — по това време не навсякъде имаше шнапс или бира, но тази вечер имаше и двете. Всички се познавахме от двайсетина години. Един от компанията, Ханс Хаслер, между другото спомена, че сигурно някой болен е посъветвал Фюрера да открие втори фронт срещу Русия. Казах му: За бога, Ханс, мисли какво говориш. Бедният Ханс пребледня и веднага смени темата на разговора. След три дни изчезна. Вече не го видях и, доколкото зная, никой от тези, които седяхме на масата онази вечер, не го е виждал.
— Ужасно! — Моника беше останала без дъх. — Още малко коняк, господин Денкър?
— Не, благодаря. — Той й се усмихна. — Жена ми все повтаряше думите на майка си: „Не може да се надхвърли върховното“.
Угриженото и начумерено лице на Тод притъмня още малко.
— Мислите ли, че са го изпратили в някой от лагерите? — попита Дик. — Приятеля ви Хеслер?
— Хаслер — кротко го поправи Дюсандър. Ставаше тежко. — Те бяха много. Лагерите… ще бъдат позор за германския народ през идните хиляда години. Те са истинското наследство от Хитлер.
— Мисля, че мнението ви е прекалено сурово — каза Боудън, запали лулата си и пусна задушаващ облак от тютюна „Чери бленд“. — Според това, което съм чел, по-голямата част от германския народ не е имала представа какво става. Около Аушвиц са мислели, че това е завод за колбаси.
— Ужасно! — каза Моника и направи физиономия на мъжа си „стига с това“. После се обърна към Дюсандър и се усмихна.
— Много обичам миризмата на лула, господин Денкър. А вие?
— Наистина ми харесва, госпожо — отговори Дюсандър. Изпитваше непреодолимата нужда да кихне.
Боудън неочаквано се пресегна през масата и потупа сина си по рамото. Тод подскочи.
— Много си тих тази вечер, синко. Добре ли си?
Тод пусна особена усмивка, сякаш изглеждаше раздвоен между баща си и Дюсандър.
— Много добре. Спомних си, че вече съм чувал тези разкази.
— Тод! — каза Моника. — Не мога да…
— Момчето просто иска да бъде честно — рече Дюсандър. — Привилегия на момчетата, която липсва на възрастните.
Дик се засмя и кимна.
— Може ли Тод да ме придружи до моя дом? — попита Дюсандър. — Сигурно има да учи.
— Тод е много способен ученик — каза Моника, ала думите й излизаха автоматично, докато гледаше съвсем объркана Тод. — Само шестици и петици. Последния срок получи четворка, но обеща да подобри френския до март. Нали, Тод-бейби?
Тод отново пусна особената си усмивка и кимна.
— Няма нужда да вървите — рече Дик. — Ще се радвам да ви закарам вкъщи.
— Разхождам се, за да подишам и да се раздвижа — каза Дюсандър. Аз наистина настоявам… освен ако Тод не иска да дойде.
— Не, предпочитам да се разходя — побърза да каже Тод. Майка му и баща му засияха.
Вече наближаваха улицата на Дюсандър, когато старецът наруши мълчанието. Заваля ситен дъжд и той отвори чадъра си над двамата. А ревматизмът му дремеше спокойно. Изумително!
— Ти си като моя ревматизъм — промълви той.
Тод вдигна глава.
— А?
— И двамата няма какво да кажете тази вечер. Какво имаш под езика си, момче? Котка или дяволица?
— Нищо — смънка Тод. Те завиха на ъгъла.
— Можех да се досетя — каза Дюсандър с нотка на злорадство. — Когато дойде да ме вземеш, ти се страхуваше, че ще допусна грешка. Ще пусна котката от торбата, както казвате тук. Тази вечеря трябваше да се състои — нищо не може де те оправдае, задето будалкаш родителите си. Сега си смутен, защото всичко мина добре. Не е ли вярно?