Бих желал също така да отбележа, че Тод е в групата за обучение в колежи и че работата му през тази година е много под нивото за приемане в колеж. То е и под общото ниво на обучение съгласно тестовете на САТ. Моля бъдете сигурни, че съм готов да направя възможното, за да се срещнем в подходящо време. В подобни случаи колкото по-рано, толкова по-добре.
— Кой е тоя Едуард Френч? — попита Дюсандър, слагайки записката в бележника (част от самия Дюсандър още се чудеше на американската любов към жаргона; с такова елементарно послание да известиш родителите, че техният син го е закъсал!), после отпусна ръце. Предчувствието му за катастрофа беше по-силно от всякога, ала той отказа да му обърне внимание. Преди година щеше да го направи; преди година беше готов за катастрофа. Сега не беше, но очевидно проклетото момче му я натресе. — Да не е директор на училището?
— Галоша Ед? По дяволите, не. Той е педагогически съветник.
— Педагогически съветник? Какво е това?
— Можеш ли да си представиш? — поде Тод. Гласът му стигаше почти до истерия. — Ти прочете проклетата бележка. — Той ходеше бързо из стаята и мяташе към Дюсандър остри убийствени погледи. — Няма да допусна някое от тези лайна вкъщи. Изобщо няма да допусна. Няма да ходя на никакво лятно училище. Това лято мама и татко отиват на Хавайските острови и аз заминавам с тях. — Той посочи бележника на масата. — Знаеш ли какво ще направи татко, ако го види? — Дюсандър поклати глава. — Ще измъкне от мен всичко. Всичко. Ще разбере, че причината си ти. Не може да е друга, защото друга промяна няма. Ще ме блъска, ще си пъха носа и ще измъкне всичко от мен. А после… после ще… ще падна в ямата. — Той погледна с възмущение към Дюсандър. — Те ще ме следят. По дяволите, те може да ме пратят на лекар. Не зная. Откъде мога да зная? Но аз няма да падна в ямата. Няма да ходя на никакво шибано лятно училище.
— Нито в поправителен дом — продължи думите му Дюсандър. Каза го много спокойно.
Тод спря да обикаля стаята. Лицето му се вкамени. Бузите и челото му, и без друго бледи, още повече пребледняха. Той се втренчи в Дюсандър и на два пъти отвори уста, преди да успее да проговори.
— Какво? Какво каза току-що?
— Скъпо момче — каза Дюсандър и сложи маската на голямото търпение, — през последните пет минути само те слушах да хленчиш и да скимтиш и от твоето хленчене и скимтене става ясно това: ти си натясно. Могат да те разкрият. Можеш да попаднеш във враждебна среда. — Като забеляза пълното внимание на момчето — най-сетне! — Дюсандър сръбна замислено от чашата си. — Мое момче — продължи той, — това е много опасно положение за теб. Опасно е и за мен. За мен възможната вреда е много по-голяма. Притеснява те бележника. П-ф-ф-ф! Тоя твой бележник.
Той го подметна от масата на пода с единия си жълт пръст.
— Мен ме е грижа за моя живот!
Тод не отговори, той само продължи да зяпа Дюсандър с оцъклен, леко откачен поглед.
— Израелците не ги е еня, че съм на седемдесет и шест години. Там все още се отнасят извънредно благосклонно към смъртното наказание, знаеш това, особено когато човекът на подсъдимата скамейка е нацистки военен престъпник, свързан с лагерите.
— Ти си американски поданик — възрази Тод. — Америка няма да допусне да те вземат. Четох за това. Аз…
— Ти четеш, но не чуваш. Аз не съм американски поданик! Документите ми са от „Коза ностра“. Ще бъда депортиран и агентите на „Мосад“, израелските тайни служби, ще ме чакат където и да сляза.
— Ще ми се да те обесят — смънка Тод, сви ръце в юмруци и погледна надолу към тях. — Отначало бях полудял да се забъркам с теб.
— Няма съмнение — рече Дюсандър и тъничко се усмихна. — Ти вече си забъркан с мен. Трябва да живеем в настоящето, момче, а не в миналото на „аз-никога-не-бих“. Трябва да разбереш, че нашите съдби са здраво преплетени. Ако ти „надуеш тръбата за мен“, както казват у вас, мислиш ли, че ще се колебая да надуя тръбата за теб? Седемстотин хиляди умряха в Патин. За широкия свят аз съм престъпник, чудовище, всяка отрепка може да се гаври с мен. Ти си допълнение към всичко това, мое момче. Знаеш за престъпление и незаконни връзки, но не си съобщил. Ако ме хванат, ще разкажа на света всичко за теб. Когато репортерите натикат микрофоните си в лицето ми, аз ще повтарям и ще повтарям твоето име. „Тод Боудън, да, това е името му… откога? Почти една година. Искаше да знае всичко… всяка гадна подробност. Така стана, да. Всяка гадна подробност“.