— Всъщност ние ги даваме през май.
— Нима? Ако тогава той получи една карта, гарантирам ви, че те ще приемат предложението ви за консултации. Те са загрижени за сина си, мистър Френч. Но сега така са се омотали в собствените си проблеми… — Той сви рамене.
— Разбирам.
— Нека им дадем малко време да си пооправят нещата. Човек се измъква сам, като дърпа връзките на собствените си обувки… това е американският начин, нали?
— Да, струва ми се, че е така — каза му Галоша Ед след кратко размишление и бърз поглед към часовника, който му подсказваше, че след пет минути има друга среща. — Приемам предложението.
Той стана, стана и Боудън. Отново стиснаха ръце и Галоша Ед беше особено внимателен към ревматизма на старата генерация.
— Но за да остана честен докрай, трябва да ви кажа, че малцина ученици могат да се измъкнат от деветнайсетседмично затъване само за четири седмици в клас. Трябва да се прехвърлят огромни камари пръст — огромни камари. Подозирам, че ще стигнете до това с вашата дума, мистър Боудън.
Боудън пак пусна своята тънка объркваща усмивка.
— Така ли? — Той каза само това.
През целия разговор нещо смущаваше Галоша Ед и той сложи пръст в раната докато обядваше в кафето повече от час след излизането на „Лорд Питър“ с чадъра, акуратно окачен на ръката му.
Той и дядото на Тод бяха говорили повече от петнайсет минути, даже по-скоро двайсет, и Ед не си спомни поне веднъж старецът да е споменал внука си по име.
Тод стигна задъхан до пътеката на Дюсандър и остави колелото си на стойката. Беше излязъл от училище преди петнайсет минути. Прескочи стъпалата с един скок, отключи със собствения си ключ и през коридора мина бързо към слънчевата кухня. На лицето му беше запечатана смесица от ведра надежда и мрачни облаци. Поспря за миг на вратата на кухнята и стомахът му се сви, а гласните му струни се преплетоха, щом видя Дюсандър да се люлее с чаша бърбън в ръка. Седеше все още облечен в най-хубавия си костюм, ала с отпусната вратовръзка и изгубено горно копче на ризата. Лицето му се стори на Тод безизразно, гущерските му очи бяха полузатворени.
— Е? — успя най-подир да изрече Тод.
Дюсандър го остави да тръпне един дълъг миг, един миг, който за Тод продължи най-малко десет години. Сетне Дюсандър сложи предизвикателно чашата си до бутилката „Старо време“ и каза:
— Глупакът повярва на всичко.
Тод изпусна въздишка в креслив порив на облекчение.
Преди още да нададе втори вик, Дюсандър добави:
— Искаше твоите бедни, изстрадали родители да изтърпят едно педагогическо заседание в града. Беше доста настойчив.
— Исусе! Как… какво направи… как успя да оправиш нещата?
— Аз мисля бързо — отвърна Дюсандър. — Като момиченцето в разказа на Саки, измислицата върху дребните факти е една от най-силните ми страни. Обещах му, че твоите родители ще отидат на такова заседание, ако получиш поне една карта на провала през май.
Кръвта изчезна от лицето на Тод.
— Какво направи? — той почти пищеше. — От началото на срока се провалих два пъти по алгебра и веднъж на теста по история. — Той влезе в стаята, бледото му лице лъсна от пот. — Днес следобед ни изпитваха по френски и също се изложих. Зная, че се изложих. През цялото време си мислех само за проклетия Галош Ед и дали ще се разбереш с него. Добре, вие сте се разбрали — завърши той с горчивина. — Да не получа карта на провала? Сигурно ще получа пет или шест.
— Това беше най-доброто, което можех да сторя, без да си навлека подозрения — рече Дюсандър. — Тоя Френч, колкото и голям глупак да е, просто си върши работата. Сега ти свърши твоята.
— Какво искаш да кажеш? — лицето на Тод беше грозно и буреносно, гласът му звучеше рязко.
— Ще учиш. През следващите четири седмици ще учиш така, както не си учил през живота си. Нещо повече, в понеделник ще отидеш при всички свои учители и ще се извиниш за лошото си поведение досега. Ще…
— Това е невъзможно — заяви Тод. — Не можеш да го направиш, човече. Невъзможно е. Закъснявам с пет седмици по история и другите предмети. По алгебра изоставам с десет.
— Въпреки това — каза Дюсандър. Той си наля още уиски.
— Мислиш се за голям хитрец, нали? — кресна му Тод.
— Слушай, не можеш да ми заповядваш. Времето, когато си заповядвал, отдавна е минало. Загря ли? — Той рязко понижи глас. — Най-смъртоносното нещо, което ти се е случило през тези дни вкъщи, е липсата-на-лепенки-против-насекоми. Ти си един скапан дядка, който яде макарони, а дриска развалени яйца. Бас държа, че се напикаваш в леглото.