А сега какво? Трябваше да им каже не. Трябваше само да им каже: Момчета, аз се забърках с един военен престъпник. Хванах го право за макарите, и тогава — ха, ха, това ш,ви убие, момчета — тогава разбрах, че той ми държи топките толкова здраво, колкото аз неговите. Започнах да сънувам странни сънища и да се обливам в студена пот. Бележките ми отидоха по дяволите, аз ги фалшифицирах в бележника, за да не разберат нашите. Сега чета здравата за пръв път в живота си. Никак не се страхувам, че ще остана. Страхувам се да не отида в поправителен дом. Затова, момчета, няма да играя с вас в отбора тази година. Тъй стоят нещата, момчета.
Една ехидна усмивчица, която повече приличаше на подхилкването на Дюсандър, отколкото на неговата широка усмивка, раздвижи устните му. В нея нямаше ведрина, тя беше мрачна усмивка. Нямаше шега, нямаше вяра. Тя просто казваше: Тъй стоят нещата, момчета.
Той подкара велосипеда през сойката изискано бавно, като чуваше как перата й шумолят като вестник, а кухите й кости пращят под гумите. Върна се и мина повторно през нея. Тя още се бъхтеше. Той продължаваше да я мачка, караше напред-назад, напред-назад. Птицата вече престана да мърда, тя беше стъпкана, беше смачкана на пихтия, тя се отправи към огромния птичарник в небето, ала Тод все така си караше напред-назад през раздробеното й тяло. Той продължи така към пет минути и ехидната усмивчица не слезе от лицето му. Тъй стоят нещата, момчета.
10
Април 1975 година.
Старецът стоеше с широка усмивка насред пътеката между клетките, докато Дейв Клинджърман идеше да го посрещне. Бесният лай, който изпълваше въздуха, не му пречеше ни най-малко нито пък можеше да му попречи миризмата на козина и урина, както и джавкането и воят на стотици други изгубени животни, които се мятаха ту в единия, ту в другия край на мрежата. Клинджърман се отнесе към старото момче като човек, който обича кучетата — без пръчка. Усмивката му беше мека и приятна. Той подаде предпазливо подпухналата си ревматична ръка и Клинджърман я стисна в същия дух.
— Здравейте, сър — провикна се той. — Адски шумно, а?
— Не обръщам внимание — рече старецът. — Никакво внимание. Казвам се Артър Денкър.
— Клинджърман. Дейв Клинджърман.
— Приятно ми е да се срещна с вас, сър. Четох във вестниците и даже не ми се вярва, че вие изпращате кучета оттук. Сигурно съм разбрал погрешно. Наистина си мисля, че съм разбрал погрешно.
— Не, ние ги изпращаме, точно така — каза Дейв. — Ако не можем, трябва да ги унищожим. Шейсет дни, толкова ни дава правителството. Какъв срам! Елате в кабинета ми. По-спокойно е. И по-приятно мирише.
В кабинета Дейв чу история, която му беше позната и доста банална: Артър Денкър е прехвърлил седемдесетте. Пристигнал в Калифорния след смъртта на жена си. Не е богат, но се отнася грижливо към всичко, което има. Той е самотен. Единственият му приятел е едно момче, което понякога го навестява и му чете книги. В Германия имал хубаво санбернардско куче. Сега в Санто Донато има къща с голям заден двор. Дворът е ограден. И той прочел във вестника… възможно ли е той да…
— Нямаме никакви санбернари — обясни Дейв. — Свършват се бързо, защото са много мили с децата…
— О, разбирам. Нямах предвид да…
— … но имам поотрасло овчарско кученце. Става ли?
Очите на мистър Денкър се избистриха като че беше на ръба да се разплаче.
— Чудесно — каза. — Това ще е чудесно.
— Кучето е свободно, но има някои задължения. Ваксина против кучешка чума и бяс. Разрешително за градско куче. Събират се към двайсет и пет долара, но държавата плаща половината, ако сте над шейсет и пет. Това е част от калифорнийската програма за хората на златна възраст.
— Хората на златна възраст… аз от тях ли съм? — запита мистър Денкър и се засмя. Само за миг, беше глупаво, наистина, Дейв почувства студ.
— Ъ… мисля, че е така, сър.
— Това е много разумно.
— Да, така мислим. Същото куче ще ви струва сто двайсет и пет долара в магазина за домашни любимци. Но хората отиват там, вместо да дойдат тук. Те плащат за куп хартия, а не за кучето. — Дейв тръсна глава. — Де да знаеха колко чистокръвни животни се изоставят всяка година!