— Добре, че не всичко е пораснало толкова много.
— Зависи как си служиш с него.
— Дали да не си послужим с него тази вечер?
— Момичето става съвсем безсрамно — рече Боудън и захвърли слушалката в стаята.
По-късно, когато заспиваше, чу:
— Дик, той сънува страшни сънища.
— Кошмари? — промърмори той.
— Кошмари. Няколко пъти го чух да бълнува насън, когато през нощта слязох до банята. Не исках да го будя. Може и да е глупаво, но баба казваше, че можеш да поболееш човек, ако го събудиш от лош сън.
— Беше полякиня, нали?
— Полякиня, да, полякиня. Хубав разговор.
— Знаеш какво искам да кажа. Защо не използваш горната тоалетна? Той си я присвои от две години.
— Водата винаги те събужда.
— Не пускай водата.
— Дик, неприятно ми е.
Той въздъхна.
— Понякога, когато влизам, виждам го потен. Чаршафите са мокри.
Той се ухили в тъмното.
— Бас държа.
— Това ли… о! — тя го тупна леко. — И това е неприлично. Той е само на тринайсет.
— Четиринайсет от идния месец. Не е толкова малък. Малко подранил, може би, но не толкова малък.
— Ти на колко години беше?
— На четиринайсет или петнайсет. Не помня точно. Спомням си, че се събуждах и мислех, че ще умра и ще се възнеса в небесата.
— Бил си по-голям, отколкото е сега Тод.
— Всичко това започна по-отрано. Може би от млякото… или от флуорида. Знаеш ли, че в тоалетните на момичетата, които построихме в Джаксън Парк миналата година, слагат дамски превръзки? А това е начално училище. Средната възраст на учениците е единайсет години. На колко години беше, когато ти дойде?
— Не помня — промълви тя. — Зная само, че сънищата на Тод не са като… като да умреш и да се възнесеш в небесата.
— Питала ли си го за сънищата?
— Само веднъж. Преди около шест седмици. Ти беше отишъл да играеш голф с онзи ужасен Ърни Джейкъбс.
— Онзи ужасен Ърни Джейкъбс се кани да ме направи пълноправен партньор от 1977 година, ако не хвърли топа преди това с високата си русокоса секретарка. Впрочем, той винаги плаща разходите за играта. И какво каза Тод?
— Че не помни нищо. Но нещо като… сянка мина по лицето му. Мисля, че наистина си спомни.
— Моника, аз не помня всичко от скъпата ми мъртва младост, но много добре помня това, че полюциите не винаги са приятни. Всъщност те могат да бъдат съвсем неприятни.
— Защо?
— Заради вината. Всички видове вина. Може би някои от тези чувства идват от бебето, което изведнъж открива, че е лошо да подмокриш леглото. После нещата, свързани със секса. Кой знае кое предизвиква полюциите? В автобуса ли става това? Или когато гледаш под полата на някое момиче в учебната стая? Не зная. Единственият случай, който наистина помня, беше на брега на басейна. Паднах във водата и си загубих гащите.
— Оправи ли се? — попита тя, като хихикаше тихичко.
— Да. Ако момчето не иска да говори с теб за своите неприятности, не го принуждавай.
— Ние адски се стараем да го отгледаме без тази ненужна вина.
— Не можеш да я избегнеш. Той я носи от училище в къщи като настинките, които хващаше в първи клас. От приятели, от начина, по който учителите преподават. Може и да го е получил от баща ми. „Не го пипай нощем, Тод, или ръцете ти ще се покрият с косми. Ще ослепееш и ще изгубиш паметта си, а след време това нещо ще почернее и ще се скапе. Внимавай, Тод!“
— Дик Боудън! Баща ти никога няма…
— Няма ли? Така твърдеше. Също като полската ти баба, която казвала, че ако събудиш някого от кошмар, може да превърти. Казваше ми да избърсвам преди сядане дъската в обществените тоалетни, за да не хвана „някоя зараза от хората“. Искаше да каже сифилис, струва ми се. Бас държа, че и баба ти е давала подобни съвети.
— Не, даваше ги майка ми — разсеяно го поправи тя. — Казваше ми винаги да пускам водата. Затова слизам долу.
— И все пак това ме буди — промърмори Дик.
— Какво?
— Нищо.
Този път той вече щеше да заспи, когато тя отново го извика по име.
— Какво? — малко нетърпеливо запита той.
— Ти даже не предполагаш… о, това няма значение. Спи, спи!
— Не, като започнеш, кажи си до край. Аз даже не предполагам какво?
— Този старец, мистър Денкър. Не мислиш ли, че Тод се среща прекалено често с него, а? Той като че… о, не зная… пълни главата на Тод с разни глупости.
— Истински солиден ужас — рече Дик. — Денят, в който Есенските моторни заводи паднаха под квотата. — Той тихичко зацвили.
— Това беше само една мисъл. — Гласът й звучеше сподавено. Завивките зашумоляха, когато се обърна на другата страна. — Извинявай, че те безпокоя.