11
Май 1975 година.
За Тод този петък беше най-дългият през целия му живот. Той седеше в часовете по различни предмети и не чуваше нищо, чакаше само последните пет минути, когато учителят или учителката ще извади малко снопче карти на провала и ще ги раздаде. Всеки път, когато учителят наближаваше до масата на Тод с купчинката карти, го втрисаше. Всеки път, когато той или тя минаваше, без да спре, усещаше замайване и стигаше до границата на истерията.
Най-зле се чувстваше по алгебра. Сторман се приближи… поколеба се… и точно когато Тод беше сигурен, че ще отмине, остави една карта на провала, обърната с лице към масата. Тод я погледна студено, останал почти без чувства. Сега, когато това вече стана, усещаше само студ. Е, това е, помисли си. Точка, игра, сет, мач. Освен ако Дюсандър е измислил нещо друго. В което се съмнявам.
Обърна картата без особен интерес да види колко не му достигат да изкара своята четворка. Трябваше да е някъде близо до нея, но старият Стоуни Сторман не пуска гювеч. Погледна мястото на оценките и видя, че е съвсем празно. В графата за КОМЕНТАР имаше следното съобщение: Много се радвам, че не трябва да ти давам една такава истинска. Сторман.
Замайването отново се върна, този път по-жестоко, главата му бучеше като балон, пълен с хелий. Той се вкопчи в краищата на масата с всички сили, като си повтаряше едно и също с напълно завладялата го настойчивост: Няма да се провалиш, няма да се провалиш, няма да се провалиш. Малко по малко вълните на световъртежа отминаха и той овладя желанието си да изтича между редиците след Сторман и да му извади очите с току-що подострения молив, който държеше в ръка. И докато си мислеше, цялото му лице оставаше съсредоточено бледо. Единственият признак, че нещо става в него, беше лекият тик на едното му око.
Учебната седмица свърши след петнайсет минути. Тод бавно се въртеше край зданието, дето държаха велосипедите. Вървеше с наведена глава, с ръце, пъхнати в джобовете, а учебниците си носеше под мишницата на дясната си ръка, безразличен към тичащите и кресливи ученици. Хвърли учебниците в коша на колелото, отключи своя Шуин и го подкара. Отиваше към къщата на Дюсандър.
Днес, помисли си той._ Днес е твоят ден, старче._
— И тъй — каза Дюсандър и наля бърбън в чашата си, когато Тод влезе в кухнята, — обвиняемият се връща от подсъдимата скамейка. Какво казаха те, затворнико?
Беше облечен с хавлия, а на краката си носеше чифт мъхнати вълнени чорапи, които стигаха до средата на пищялите му. С такива чорапи, помисли си Тод, човек лесно се подхлъзва. Той стрелна с поглед бутилката „Старо време“, която Дюсандър обработваше в момента. От питието бяха останали само три пръста.
— Без единици, без двойки, без карти на провала — отговори Тод. — През юни бележките ми ще са още по-добри. През този срок ще имам само петици и шестици, ако продължа да уча така.
— Ще продължиш да учиш, разбира се — съгласи се Дюсандър. — И дотам ще стигнем. — Той отпи и отново наля бърбън в чашата си. — Тая работа трябва да се полее.
Езикът му леко се заплиташе, много малко, за да си личи, ала Тод знаеше, че дъртият пръч е пиян както винаги. Да, днес. Това ще стане днес.
Ала оставаше невъзмутим.
— Ще празнуваме свински лайна — рече той на Дюсандър.
— Боя се, че момчето за доставка вкъщи още не е дошло с белугата и трюфелите — заяви Дюсандър, без да му обръща внимание. — Тия дни на помощ не може да се разчита. Какво ще кажеш за малко бисквити „Риц“ и сирене „Вилвиита“, докато чакаме?
— Добре — рече Тод. — Каквото и да е.
Дюсандър стана, блъсна си коляното в масата и потрепери от болка. Отиде до хладилника. Извади сирене, взе ножа от чекмеджето, сетне подноса от бюфета и пакет бисквити „Риц“ от кутията за хляба.
— Всичко е грижливо инжектирано с пруска киселина — обясни той на Тод, когато сложи сиренето й бисквитите на масата. Той се ухили и Тод видя, че и днес не си е сложил ченето. Карай да върви, ухили му се Тод. — Толкова е спокойно днес! — възкликна Дюсандър. — А можеше да се очаква, че само ще се премяташ през глава в коридора. — Той изпразни остатъка от бутилката в чашата си, отпи и облиза устни.
— Сигурно още съм гипсиран — каза Тод и отхапа парче бисквита. Много отдавна бе престанал да отказва на Дюсандър, когато му предлага храна. Дюсандър си мислеше, че е оставил писмо на някой приятел. Писмото беше блъф, естествено; приятели се намираха, но сред тях нямаше нито един, на който да вярва толкова много. Той предполагаше, че Дюсандър отдавна се е досетил, ала знаеше, че старецът не ще посмее да се усъмни пред прага на едно изключително изпитание като убийството.