— И тъй — продължи Дюсандър, стъпвайки обратно в кухнята и затваряйки вратата зад себе си, — старецът написа всичко на хартия, nicht wahr6? Написа го на хартия от първата дума до последната. Когато той свърши, вече се зазоряваше и ръката го щракаше от ревматизма, от проклетия ревматизъм, но той се чувстваше добре за първи път от много седмици насам. Чувстваше се в безопасност. Върна се в леглото и спа до следобед. Всъщност ако беше спал малко повече, щеше да изпусне любимата си „Обща болница“.
Той пак се върна към люлеещия се стол. Извади стар сгъваем нож с пожълтяла дръжка от слонова кост и започна да реже с болезнен вид пластмасовата обвивка, която покриваше гърлото на бутилката с бърбън.
— На другия ден старецът облече най-хубавия си костюм и отиде в банката, където държеше скромните си спестявания. Поприказва си с един от банковите чиновници, който отговори на всичките въпроси на стареца най-задоволително. И нае една касетка. Банковият чиновник обясни на стареца, че ще получи ключ, банката също ще има ключ. За отваряне на касата трябват двата ключа. Никой освен стареца няма право да използва неговия ключ без подписано и нотариално заверено пълномощно от самия старец. С едно изключение.
Дюсандър се усмихна беззъбо пред бялото угрижено лице на Тод Боудън.
— Изключението се прави в случай, че умре наемателят на касетката — произнесе той. С поглед към Тод и все така усмихнат, Дюсандър сложи сгъваемия нож в джоба на хавлията си, отви капачката на бутилката и отново си наля бърбън в чашата.
— И какво става после?
— После касетката се отваря в присъствието на банков представител и представител от службата на Държавното съкровище. Съдържанието на кутията се инвентаризира. В този случай те ще намерят само документ от дванайсет страници. Необлагаем, но изключително интересен.
Ръцете на Тод плъзнаха една към друга и пръстите им се сплетоха здраво.
— Не си направил това — изрече той с учуден и недоверчив глас. Това беше глас на човек, който гледа как някой ходи по тавана. — Не си… не си направил това.
— Мое момче — благо каза Дюсандър, — аз го направих.
— Но… аз… ти… — Гласът му внезапно се извиси до агонизиращ крясък. — Ти си стар. Не знаеш ли, че си стар! Можеш да умреш! Можеш да умреш всеки миг!
Дюсандър стана. Отиде до една от кухненските секции и извади малка чаша. Някога тя беше пълна със смес, в която танцуваха картонени герои. Тод ги позна всичките: Фред и Уилма Флингстоун, Барни и Бети Ръбъл, Пеблс и Бам-Бам. Беше израснал с тях. Той гледаше как Дюсандър съвсем церемониално избърсва чашата с кърпа за чинии. Гледаше как Дюсандър налива един пръст бърбън в нея.
— Това за какво е? — промърмори Тод. — Аз не пия. Пиенето е за дърти скапаняци като теб.
— Вдигни чаша, момче. Случаят е особен. Днес ще пиеш.
Тод дълго го гледа, сетне взе чашата. Дюсандър чукна с дяволит вид евтината си керамична чаша в неговата.
— Вдигам тост, момче, за дългия живот! Дълъг живот за двама ни! Prosit!7 — Той гаврътна чашата и се засмя. Люлееше се насам-натам, тропаше с крака по линолеума, пак се смееше и се задушаваше — и всичко това едновременно. Изплашеният Тод скочи бързо на крака и го потупа по рамото, докато пристъпът на кашлицата отмина. — Danke Schon8 — рече той. — Изпий си питието. Ще ти стане хубаво.
Тод го изпи. Имаше вкус на неприятно лекарство, което запали огън вътре в него.
— Не мога да повярвам, че по цял ден пиеш тая помия — изтръгна се от устата му. Сложи чашата на масата и потръпна. — Трябва да го зарежеш. Да зарежеш пиенето и пушенето.
— Твоята грижа за здравето ми е трогателна — каза Дюсандър. Той извади смачкан пакет цигари от същия джоб на хавлията, в който изчезна сгъваемият нож. — Аз съм не по-малко загрижен за твоето здраве, момче. Почти всеки ден чета във вестниците за велосипедисти, премазани на оживените кръстовища. Трябва да зарежеш колелото. Трябва да ходиш. Или да пътуваш с автобус като мен.
— Я се еби! — избухна Тод.
— Мое момче — Дюсандър си наля бърбън и отново се разсмя, — ние се ебем взаимно. Не знаеше ли това?
Около една седмица по-късно той седеше на бракувана пощенска платформа в изоставеното депо. От време на време хвърляше парчета сгурия по ръждясалите, обрасли в бурени вагони.
Защо пък да не го убия?
И тъй като разсъждаваше логично, логичният отговор дойде пръв. Няма никакъв смисъл. Рано или късно Дюсандър ще умре и като се има предвид неговите навици, това ще бъде скоро. Дали ще го убие или Дюсандър ще умре от сърдечен удар във ваната си, всичко ще излезе на бял свят. Така поне ще има удоволствието да извие шията на стария хищник.