Рано или късно, това изглеждаше логично.
А може да стане и късно, помисли си Тод. Със или без цигари, с къркане или без него, той е печено старо копеле. Ще изкара дълго, така че… така че може да е и по-късно.
Някъде отдолу се чу неясно сумтене.
Тод скочи на крака и пусна шепата сгурия, която държеше в ръка. Сумтенето се чу отново.
Той застина, готов да офейка, но сумтенето вече не се чуваше. На деветстотин метра оттук магистрала с осем платна се простираше до хоризонта над тази буренясала и задръстена с ръждиви отпадъци задънена улица с нейните пустеещи сгради, с ръждиви циклонови огради и изкорубените, прогнили вагони. По магистралата колите се плъзгаха под слънцето като екзотични твърдотели бръмбари.
Осем платна в движението нататък, а тук никой освен Тод, няколко птици… и нещо, което сумти.
Той се наведе внимателно с ръце на коленете и надникна под седалките. Там един пияница се търкаляше сред пожълтелите плевели, празни консервни кутии и прашни стари бутилки. Невъзможно беше да определи на каква възраст е; Тод му даде от трийсет до четиристотин години. Носеше тениска на ивици, изцапана със засъхнали петна от повръщане, зелени панталони, бая широчки за него, и обувки от сива кожа, скъсани на стотина места. Тод си помисли, че смърди като мазето на Дюсандър.
Пияницата отвори зачервените си очи и се вторачи в Тод с бледо подобие на почуда. Както става в такива случаи, Тод помисли за ножа на швейцарската армия модел „Англер“ в джоба си. Откри го в спортния магазин в Редондо Бийч миналата година. В главата му прозвучаха думите на продавача, който го обслужваше: няма да намериш по-добър от този нож, синко, някой ден нож като този ще ти спаси живота. Продаваме по хиляда и петстотин швейцарски ножа всяка година.
Хиляда и петстотин на година.
Пъхна ръка в джоба си и сграбчи ножа. Окото на неговия разум видя как сгъваемият нож на Дюсандър разкъсва обвивката около гърлото на бутилката с бърбън. Миг след това усети, че е настъпила ерекция.
Обзе го хладен ужас.
Пияницата прокара ръка по напуканите си устни и ги облиза с език, боядисан завинаги от тютюна в мрачен жълт цвят.
— Да ти се намират десет цента, момче?
Тод го погледна с безразличие.
— Отивам в Лос Анджелис. Трябва ми някой цент за автобуса. Имам среща. Имам предложенийце за работа. Хубаво момче като теб трябва да има десет цента. Може да ти се намира и четвърт долар.
Дасър, с нож като този можеш да очистиш някой пиян-залян… по дяволите, можеш да очистиш някой проклет тип, ако трябва. Продаваме ги по хиляда и петстотин на година. Всеки спортен магазин и доставчик на флота в Америка ги продава и ако решиш да си послужиш с него и да очистиш някой мръсен осран дърт пияница, никой няма да ти хване дирята, абсолютно НИКОЙ.
Гласът на пияницата се сниши. Превърна се в доверителен, мрачен шепот.
— За долар ще ти го духам, както не ти го е духал никой. Ще ти изкарам акъла, момче, ти ще…
Тод извади ръка от джоба си. Не знаеше какво има в нея, докато не я отвори. Две по четвърт долар. Две десетцентови. Петцентова. Няколко съвсем дребни. Запокити ги срещу пияницата и избяга.
12
Юни 1975 година.
Тод Боудън, вече на четиринайсет години, наближи с велосипеда алеята към дома на Дюсандър и изправи колелото на стойката. Лосанджелиският „Таймс“ беше на долното стъпало. Той го взе. Погледна към звънеца, под който все още стояха надписите АРТЪР ДЕНКЪР и НЕ ПРИЕМАМ ПЛАСЬОРИ, АМБУЛАНТНИ ТЪРГОВЦИ, ПРОДАВАЧИ. Нямаше нужда да вдига шум със звънеца, разбира се; той си имаше ключ.
Някъде наблизо се чуваше натрапчивия трясък на сенокосачка. Погледна тревата в двора на Дюсандър и видя, че трябва да се окоси; трябваше да му каже да си вземе момче с машина. Напоследък Дюсандър много често забравяше дребните неща от тоя сорт. Може би това беше старческо забравяне. А може би „Старото време“ му се отразяваше на мозъка. Такива мисли на възрастен човек се въртяха в главата на едно четиринайсетгодишно момче, но такива възрастни мисли не го спохождаха поединично. Тези дни му се явиха много мисли на възрастен човек. Повечето от тях не бяха чак толкова велики.
Той влезе вътре.
Изпита, както обикновено, мига на хладен ужас, когато пристъпи в кухнята и видя Дюсандър леко смъкнат настрани в люлеещия се стол. Чашата му и полуизпитата бутилка с бърбън стояха на масата. Догорялата му цигара беше пробила дупка в кутията от майонеза, където се търкаляха смачкани още няколко фаса. Устата на Дюсандър зееше. Лицето му бе прежълтяло. Големите му ръце падаха безжизнено над облегалките на стола. Нищо не показваше, че диша.