— Дюсандър — извика момчето малко дрезгаво. — Стани и засияй, Дюсандър.
Усети вълна от облекчение, когато старецът се стресна, премигна и най-подир се поизправи.
— Ти ли си? Толкова рано?
— Пуснаха ни по-рано за последния учебен ден — обясни Тод. Той показа догорялата цигара в кутията от майонеза. — Някой ден така ще подпалиш къщата.
— Може би — каза с безразличие Дюсандър. Подири с ръка цигарите и извади една от пакета. Цигарата дълго се търкаля по края на масата, преди Дюсандър да успее да я хване. Запали я. Връхлетя го продължителен пристъп на кашлица и Тод потръпна от отвращение. Когато старецът наистина пушеше, Тод едва ли не очакваше да избълва сивочерни парчета от белите си дробове върху масата, и ако това станеше, вероятно щеше да се ухили.
Най-сетне кашлицата понамаля дотолкова, че позволи на Дюсандър да каже:
— Какво правихте днес?
— Раздаваха ни бележниците.
Дюсандър взе бележника, отгърна го и го отдалечи на една ръка разстояние, за да прочете написаното:
— Английски — 6. История на Америка — 6. География — 5+ . Твоят кръг и ти — 5. Начален френски — 5–. Основи на алгебрата — 5.
Той остави бележника.
— Много добре. Какъв ти е дерта? Спасихме ти кожата, момче. Ще промениш ли някоя от тези бележки в последната колона?
— Френски и алгебра, може би. Струва ми се, че нищо от това няма да излезе наяве. Мисля, че дължа това на теб. Не се гордея, такава е истината. Е, благодаря ти.
— Каква трогателна реч — каза Дюсандър и пак се закашля.
— Предполагам, че от тук на татък няма да се срещам толкова често с теб — рече Тод и Дюсандър изведнъж спря да кашля.
— Нима? — доста вежливо произнесе той.
— Да — кимна Тод. — На двайсет и пети юни заминаваме на Хавайските острови за един месец. От септември тръгвам на училище в другия край на града. Ще бъда доста зает.
— О, да, Schwarzen9 — каза Дюсандър, като напразно се опитваше да издебне мухата, която пълзеше по червените и белите карета на мушамата. — Двайсет години тази страна се грижи и занимава с Schwarzen. Но ние знаем отговора… нали така, момче? — Той се усмихна на Тод и Тод сведе поглед, защото усети как старата неприязън повдига и обръща стомаха му. Изпита ужас, омраза и желание да направи нещо толкова ужасно, което можеше да осъществи напълно само в сънищата си.
— Видиш ли, имам намерение да следвам, ако още не ти е известно. Зная, че има много време до тогава, но аз мисля за това. Даже съм избрал специалността. История.
— Възхитително! Тоя, който не се учи от миналото…
— Хайде, стига — рече Тод.
Дюсандър се съгласи съвсем любезно. Знаеше, че момчето не се е пречупило. Още не е. Седна със скръстени ръце и се втренчи в него.
— Мога да взема писмото от моя приятел — неочаквано изтърси Тод. — Разбираш ли? Ще ти дам да го прочетеш и след това ще видиш как го изгарям. Ако…
— … ако изтегля някакъв документ от моята каса в банката.
— Ами… да.
От Дюсандър се изтръгна дълъг, празен, печален звук.
— Мое момче — рече той. — Ти все още не разбираш положението. И никога не си го разбирал, още от самото начало. Отчасти защото си момче, но не е там работата; даже в началото ти беше много голямо момче. Не, истинското зло е в абсурдната ти американска самоувереност, която не допуска трезва оценка на възможните последици от твоите действия. Тя не допуска това даже и сега.
Тод започна да обяснява нещо и Дюсандър вдигна непреклонно ръка, сякаш изведнъж беше станал най-старото пътно ченге в света.
— Не, не ми възразявай. Това е вярно. Върви, ако искаш. Напусни къщата, излез оттук и никога не се връщай. Мога ли да те спра? Не. Разбира се, че не мога. Забавлявай се на Хавайските острови, докато аз седя в тази гореща, вмирисана на лой кухня и чакам да видя дали Schwarzen в Уотс ще се решат да започнат убийства на полицаи и пак да наченат палежи на посраните им къщи през тази година. Не мога да те спра, както не мога да спра остаряването с всеки изминал ден.
Той погледна настойчиво Тод, толкова настойчиво, че Тод извърна поглед.
— Дълбоко в себе си аз не те харесвам. Никога няма да стана като теб. Ти ми се натрапи. Дойде като неканен гост в моя дом. Накара ме да отворя костници, макар че е по-добре да си стоят затворени, защото ти разкрих, че някои от телата бяха погребани живи и част от тях още дишаха. Самият ти се забърка, но защо да те щадя за това? Боже, който си в небесата! Ти сам си постла леглото, трябва ли да те жаля, че спиш лошо в него? Не… не те жаля и не те харесвам, но започнах да те уважавам по малко. Не изпитвай търпението ми да ти обяснявам повторно. Можем да вземем нашите документи и да ги унищожим тук, в моята кухня. Ала с това няма да се свърши. Всъщност няма да сме по-добре отколкото сега, в тази минута.