— Питах се на кого вярваш толкова много. Кои са твоите приятели, с кого ходиш? На кого това момче, това самодоволно, хладнокръвно малко момче, може да се довери? Отговорът е: на никого. — В очите на Дюсандър блеснаха жълти пламъчета. — Много пъти съм те наблюдавал и преценявал качествата ти. Аз те познавам, познавам много страни от твоя характер — не всичките, защото едно човешко същество никога не може да знае всичко, което се таи в сърцето на друго човешко същество, — но зная толкова малко за това какво правиш и с кого се срещаш извън тази къща. И си помислих: „Дюсандър, има вероятност да се лъжеш. След толкова много години искаш ли да те хванат и да те убият, защото си недооценил момчето? Може би, ако бях по-млад, щях да опитам късмета си — случайностите са си случайности, а шансът винаги е малък. Знаеш ли, за мен е много странно: колкото по-малко има да губи човек в живота и смъртта… толкова по-консервативен става. — Той се вгледа сурово в лицето на Тод. — Имам да ти кажа още нещо, после върви където щеш. Ще ти кажа само, че докато аз се съмнявам в съществуването на твоето писмо, можеш да не се съмняваш в съществуването на моето. Документът, за който ти разказах, съществува. Ако умра днес… или утре… всичко ще излезе наяве. Всичко.“
— Тогава нищо не мога да направя — каза Тод и се засмя замаяно. — Не ти ли е ясно?
— Можеш. Годините ще си текат. И както си вървят, твоето влияние върху съдбата ми ще отслабва все повече, защото колкото и важни да са за мен животът и свободата ми, американците и — да, даже израелците — все по-малко ще искат да сложат ръка върху тях.
— Така ли? Тогава защо не пуснаха оня тип Хес?
— Ако той беше само под опеката на американците — на американците, които пускат убийците, като ги плеснат през ръцете, — те щяха да го пуснат — каза Дюсандър. — Ще допуснат ли американците да бъде екстрадиран в Израел осемдесетгодишен човек, за да го обесят като Айхман? Струва ми се, не. Поне в страна, където слагат на първа страница на градския вестник снимката на пожарникар, който спасява котки по дърветата. Не, твоето влияние върху мен ще намалява, докато моето влияние над теб ще става все по-силно. Положението е динамично. И ако живея достатъчно дълго, ще дойде ден, когато ще реша: това, което знаеш за мен, вече няма никакво значение. Тогава ще унищожа документа.
— Но дотогава могат да ти се случат толкова много неща! Злополуки, болести, страдания…
Дюсандър сви рамене.
— Ако е рекъл господ, ще има вода, ние ще я намерим и ще пием от нея, ако е рекъл господ. Това, което ще стане, не зависи от нас.
Тод дълго гледа стария човек. Гледа го много дълго. Имаше пукнатини в доводите на Дюсандър, трябваше да има. Някакъв изход, спасение или за двамата, или само за Тод. Начин да изплачеш, че вече свърши — времето, момчетата, ударих си крака, ина-ина-ина-всичко-вече-мина. Мрачно предчувствие за идните години трепна някъде дълбоко в очите му и той го усети, очаквайки да се роди като тази особена мисъл. Навсякъде, където отиваше, всичко, което правеше…
Помисли си с недоволство за картонените герои. Когато завърши гимназия, Дюсандър ще бъде на осемдесет и една години, но това няма да е краят. Когато стане бакалавър на изкуствата, Дюсандър ще е на осемдесет и пет и ще си мисли, че не е чак толкова стар, а когато напише дисертацията си, Дюсандър ще е на осемдесет и седем и все още няма да се чувства в безопасност.
— Не — рече хрипливо Тод. — Това, което казваш… не мога да се съглася с него.
— Мое момче — меко каза Дюсандър и Тод за първи път долови с нарастващ ужас лекия акцент, който старецът постави на първата дума. — Мое момче, трябва.
Тод се взря в него, а езикът му подпухваше и надебеляваше в устата му, сякаш искаше да запуши гърлото му и да го задуши. Сетне се обърна и изхвърча от къщата.
Дюсандър гледаше всичко това съвсем безразлично. Когато момчето затръшна вратата и стъпките му замряха, което ще рече, че се качваше на колелото, той запали цигара. Разбира се, че нямаше касетка в банката, нямаше и никакъв документ, но момчето повярва, че тези неща съществуват, повярва напълно. Беше спасен. Това беше краят.
Но това не беше краят.
През нощта двамата сънуваха убийство и двамата се събудиха със смесено чувство на ужас и приятна възбуда.
Тод се събуди с познатото втвърдяване в долната част на корема. Дюсандър, вече доста стар за такива нещица, нахлузи униформата на есесовец и пак легна в очакване да се поуспокои сърцето му. Униформата беше евтина изработка и на места се беше износила.
В съня си Дюсандър най-подир стигна до лагера на върха на хълма. Голямата порта се отвори пред него и се затвори с трясък в рамката си, когато той влезе вътре. И по вратата, и по оградата около лагера течеше електрически ток. Неговите мършави голи преследвачи се хвърляха върху оградата вълна след вълна. Дюсандър им се присмиваше и ходеше наперено напред-назад с изпъчени гърди и фуражка, килната точно колкото трябва. Силен опияняващ мирис на изгоряла плът изпълваше черния въздух и той се събуди в Северна Калифорния с мисълта за блуждаещи огньове и за нощта, когато вампирите тръгват да дирят синия пламък.