Тод Боудън намери някакъв пияница, който спеше в една стара отводнителна канавка зад пустеещото място на шосето Киенага. Това стана през декември, по време на коледната ваканция. Той постоя малко, загледан в пияницата, целият разтреперан. За пет седмици шест пъти се върна на това място, винаги с леко яке, чийто цип беше затворен наполовина, за да скрие занаятчийския чук, пъхнат в колана му. Най-подир отново се натъкна на един пияница — същия или друг, има ли значение? Беше на първи март. Започна с тъпия край на инструмента и в един момент, вече не помнеше кога — всичко плуваше в червена мъгла, — той обърна острия край и обезобрази лицето на пияницата.
За Курт Дюсандър пияниците бяха почти цинична изкупителна жертва за боговете, които той най-сетне призна или призна отново. А пияниците бяха забавни. Караха го да чувства, че живее. Започна да си мисли, че през годините в Санто Донато — годините, преди момчето да му се натресе на прага с големите си сини очи и широката американска усмивка — беше започнал преждевременно да остарява. Едва бе прехвърлил шейсет и пет години, когато дойде тук. Сега се чувстваше много по-млад от тогава.
Идеята да умилостиви боговете отначало изуми Тод, но тя можеше да получи признание в бъдеще. След като накълца пияницата под железопътната платформа, той очакваше засилване на кошмарите, очакваше даже да откачи. Очакваше вълни от парализираща вина, които могат да се спрат с изтръгналата се от гърдите изповед за неговото битие.
Вместо това той отиде с родителите си на Хавайските острови и се наслади на най-хубавата ваканция през живота си.
Миналият септември той започна занятия в гимназията с чувството, че е съвсем нов и освежен, сякаш друг човек се беше пъхнал в кожата на Тод Боудън. Неща, които не му правеха впечатление в ранното детство — светлината при зазоряване, гледката към океана и вида на забързани хора в здрача, когато светват уличните лампи — тези неща се запечатваха отново в ума му като групи от светли камелии, в най-ясни образи, които изглеждаха като гравирани. Той усещаше живота с езика си като глътка вино направо от шишето.
След като видя безделника в канавката, ала преди да го убие, кошмарите се появиха отново.
Най-често сънуваше пияницата, когото съсече в изоставеното депо. Когато се връщаше от училище, той се втурваше вкъщи и произнасяше само с устни: Здрасти, Моника-бейби! Това свърши още щом видя мъртвия пияница в ъгъла след вдигане на закуска. Той седеше до масата за приготвяне на месо и носеше панталони и риза, вмирисани на повърнато. Кръв се стичаше по светлите плочки на пода, а на покритата с неръждаема стомана маса кръвта вече изсъхваше. По шкафовете от истински бор се виждаха кървави отпечатъци на ръце.
На бележника до хладилника имаше бележка от майка му: Тод. В магазина съм. Връщане 3:30. Стрелките на часовника с нарисуван изгрев показваха 3:20 и пияницата се беше проснал мъртъв в ъгъла като отвратително изкопаемо с полепнала по него тиня от магазинчето за стари корабни предмети. Навсякъде имаше кръв и Тод се опита да я изчисти, започна да бърше всяка открита повърхнина и да крещи на мъртвия, че трябва да си върви, че трябва да го остави на мира, а пияницата само си лежеше мъртъв, усмихваше се към тавана и струйки кръв се процеждаха от отворените рани на мръсната му кожа. Тод грабна от килера тоягата с парцала и бясно затърка пода, сигурен, че не измива кръвта, а само я разрежда и размазва, напълно неспособен да спре. Едва когато чу колата на майка му да завива по алеята, той разбра, че пияницата е Дюсандър. Събуди се мокър от пот, задъхан, вкопчен с двете си ръце в завивките.
Ала след като най-после отново намери пияницата в канавката — същия или някой друг — и изпробва чука си върху него, сънищата вече не се появиха. Предположи, че пак трябва да убие, и то неведнъж. Лошо, наистина, но времето, когато пияниците можеха да бъдат полезни като човешки същества, беше отминало. Оставаше ползата от тях за Тод, разбира се. А Тод, като всеки друг, когото познаваше, сам изграждаше своя начин на живот, за да посрещне личните си нужди, когато порасне голям. Всъщност той не беше по-различен от който и да било. Трябва да прокараш собствения си път през света. Ако си решил да минеш по него, трябва да го сториш сам.
15
През есента на тази първа година Тод играеше в отбора на Пумите от Санто Донато и получи името Ол Конфърънс. През втория срок, който завърши в края на януари 1977 година, той спечели състезанието, наречено „Патриотични есета на Американския легион“. В това състезание участваха всички ученици от гимназиите в града, които изучаваха история на Америка. Работата на Тод беше озаглавена „Отговорността на американците“. През бейзболния сезон тази година той беше звезда като питчър — печелеше четири, а не губеше нито веднъж. Неговият общ резултат беше 361. При награждаването през юни го обявиха за атлет на годината и му връчиха награда с лика на треньора Хейнс (треньорът Хейнс, който веднъж го дръпна настрани и му каза да продължи да тренира фалцовия удар, „защото никой от тези негри не може да отрази фалцова топка, Боудън, никой от тях“). Моника Боудън се обля в сълзи, когато Тод се обади от училище и каза, че отива да си получи наградата. Дик Боудън ходеше с важен вид и се опитваше да не се хвали две седмици след награждаването. През онова лято те наеха хижа в Биг Сър и Тод се разтовари. През същата година Тод уби четирима скитници. Двама от тях намушка, а другите двама преби с палка. Той вече носеше два чифта панталони, когато тръгваше на „ловна експедиция“. Понякога пътуваше с градските автобуси, оглеждайки се за подходящи места. Най-хубавите, които откри, бяха Мисията за бедните на Санто Донато, която се намираше на Дъглас Стрийт, и веднага зад ъгъла близо до Армията на спасението на Юклид стрийт. Той щеше да обикаля бавно по тези места в очакване да го помолят за милостиня. Щом наближеше някой пияница, Тод щеше да му каже, че той, Тод, иска бутилка уиски и ако пияницата я купи, той ще я подели с него. Знаел място, където могат да отидат. И всеки път това бяха различни места, разбира се. Той устоя на силното желание да се върне в старото депо или при канавката зад пустеещия терен на шосето Киенага. Повторното появяване на мястото на предишното престъпление щеше да бъде неразумно.