Той стана с ръце, кръстосани на гърдите, сякаш за да запази целостта на крехката машина. Тръгна с олюляваща се походка към стълбите. Лявото му стъпало се спъна в протегнатия крак на пияницата и той падна на колене със сподавен вик. Зловеща болка припламна в гърдите му. Погледна нагоре към стълбите — стъпала, стълбищни стъпала, дванайсет на брой. Осветеното каре на върха беше обидно далеч.
— Ein10 — каза Курт Дюсандър и със сурова борба се изкачи на първото стъпало. — Zwei, Drei, Vier.11
Изкачването до покрития с линолеум под на кухнята му отне двайсет минути. Докато се катереше по стълбите, болката на два пъти заплашително се надигаше и двата пъти Дюсандър изчака със затворени очи да разбере какво ще стане, съвсем сигурен, че ако се повтори толкова силно, ще умре. И двата пъти болката постепенно изчезна.
Той запълзя по пода на кухнята към масата, размазвайки кървавите локвички и линии, които вече бяха започнали да се съсирват. Сграбчи бутилката „Старо време“, отпи глътка и затвори очи. Онова, което стягаше жестоко гърдите му, сякаш понамаля малко. Болката отслабна по-забележимо. След още пет минути той се повлече бавно към коридора, където на малка масичка стоеше телефонът.
Беше девет и четвърт, когато телефонът в къщата на Боудън зазвъня. Тод седеше с кръстосани крака на кушетката и преглеждаше записките си по тригонометрия. За него тригонометрията беше курва, каквито бяха и вероятно щяха да си останат всички математически предмети. Баща му проверяваше счетоводната книга по квитанциите с джобен калкулатор на коленете си и мека недоверчива усмивка на лицето. Моника, най-близката до телефона, гледаше филм за Джеймс Бонд, който Тод беше записал преди две вечери.
— Ало? — Тя се вслуша. По лицето й се появиха едва забележими бръчки и тя подаде слушалката на Тод. — Мистър Денкър на телефона. Изглежда се вълнува или притеснява за нещо.
Сърцето на Тод подскочи към гърлото, ала изразът на лицето му не се промени.
— Така ли? — той отиде към телефона и взе слушалката от майка си. — Здравейте, мистър Денкър.
Гласът на Дюсандър беше хриплив и рязък.
— Ела веднага, момче. Имам сърдечен пристъп. Много тежък, мисля.
— Ха — рече Тод, опитвайки се да събере разпилените си мисли и да прецени страха, който растеше заплашително в ума му. — Това е интересно, така е, но сега е много късно и аз уча…
— Разбирам, че не можеш да говориш — прекъсна го Дюсандър със същия хриплив, почти лаещ глас. — Но можеш да слушаш. Не мога да извикам линейката или да набера две-две-две, момче… поне засега. Стана една бъркотия. Трябва ми помощ… това значи, че ти имаш нужда от помощ.
— Добре, ако така стои въпроса… — Пулсът на Тод подскочи на сто и двайсет удара в минута, ала лицето муси остана все така спокойно, почти ясно. Нима не знаеше отдавна, че тази нощ все някога ще дойде? Разбира се, че знаеше.
— Кажи на родителите си, че съм получил писмо — каза Дюсандър. — Много важно писмо. Разбра ли?
— Да, добре — отвърна Тод.
— Сега ще видим, момче. Ще видим какво ще направиш.
— Ясно — каза Тод. Изведнъж се досети, че майка му гледа него, а не киното, и насила пусна една студена усмивка. — Довиждане.
Дюсандър каза още нещо, но Тод затвори телефона.
— Отивам за малко у мистър Денкър — обясни той на двамата, но погледна към майка си — лицето й още имаше този леко загрижен вид. — Мога ли да купя за вас нещо от магазина?
— За мен — чистачки за лула, а за майка ти — малък пакет данъчни бланки — обади се Дик.
— Много смешно — каза Моника. — Тод, дали мистър Денкър…
— Какво за бога си взела от Филдинг? — прекъсна я Дик.
— Оная нищо и никаква лавица за килера, казах ти вече. Нали нищо лошо не се е случило на мистър Денкър, Тод? Гласът му звучеше някак странно.
— Наистина ли има такива нищо и никакви лавици? Мислех, че са ги измислили онези луди жени, които пишат английски мистерии, за да има място, където убиецът намира тъп предмет.
— Дик, мога ли да кажа само една дума?
— Разбира се, бъди мой гост. За килера ли?
— Той е добре, предполагам — каза Тод. Облече лекото си яке и вдигна ципа. — Само че беше развълнуван. Получил писмо от племенника си в Хамбург, Дюселдорф или нещо такова. С години не беше получавал вест от своите хора и сега е получил писмо, а очите му не виждат добре да го прочете.