Изтича нагоре по стълбите.
— Как си? — запита той Дюсандър.
— Ще се оправя. Погрижи ли се за онова?
— Добре, ще го направя.
— Побързай. И тук горе има.
— Ще ми се да намеря свине и да ги нахраня с теб — рече Тод и се върна долу в мазето, преди Дюсандър да успее да отговори.
Вече почти напълно покри трупа, когато си помисли, че нещо не е наред. Гледаше в гроба, стиснал дръжката на лопатата с едната си ръка. Краката на пияницата стърчаха от купчината пръст и откриваха двете му стъпала — едното обуто в стара обувка, вероятно „Хъш Пъпиз“, а другото — в кирлив спортен чорап, сигурно бял по времето, когато Тафт е бил президент.
Една „Хъш Пъпиз“? Една?
Тод изтича обратно до печката, разположена близо до стълбите. Огледа се внимателно. Усети тъп звук в слепоочията си, сякаш маймуни се мъчат да изскочат навън. Зърна старата обувка на две крачки от себе си в сянката на една неизползвана полица. Тод я грабна, изтича до гроба и я запрати вътре. И пак започна да хвърля с лопатата. Покри обувката, краката, всичко.
Когато нахвърля пръстта върху гроба, той я заудря с лопата, за да я отъпче. После сграбчи греблото и разкара последните остатъци от пръст да прикрие факта, че тук някой е копал. Нямаше голяма полза; без старателно прикритие дупка, която е била наскоро изкопана и напълнена, изглежда точно така. Пък и никой няма нужда да слиза тук, нали? Той и Дюсандър дяволски се надяваха, че никой няма да влезе тук.
Тод изтича нагоре по стълбите. Беше запъхтян.
Главата на Дюсандър клюмаше между разперените му лакти на масата. Той лежеше със затворени очи, а клепачите му бяха морави, с цвета на богородичката.
— Дюсандър! — кресна Тод. В устата си усещаше вкуса на нещо горещо и влажно — вкусът на страха, примесен с адреналин и пулсираща пареща кръв. — Да не си посмял да пукнеш пред мен, дърт пръч такъв!
— Говори по-тихо — рече Дюсандър, без да отваря очи. — Ще докараш тук цялата махала.
— Къде ти е чистачката? Бърсалката? Онова, с което миеш. И парцали. Трябват ми парцали.
— Всичко е под мивката.
Повечето кървави петна вече засъхваха. Дюсандър надигна глава и погледна как Тод пълзи по пода, избърсвайки първо локвичките върху линолеума, после капките по крака на стола, върху който доскоро седеше пияницата. Момчето хапеше несъзнателно устните си, дъвчеше ги, сякаш кон гризе мундщука на юздите. Най-подир работата свърши. Стипчивият мирис на препарат за чистене изпълни стаята.
— Под стълбите има кутия стари парцали — каза Дюсандър. — Сложи окървавените парцали на дъното. И не забравяй да си измиеш ръцете.
— Нямам нужда от съвети. Ти ме натопи в това.
— Аз ли? Трябва да ти кажа, че се държа добре. — За миг в гласа на Дюсандър се прокрадна насмешка, ала една болезнена гримаса изкриви лицето му. — Побързай!
Тод се погрижи за парцалите, после за последен път изкачи тичешком стълбите на мазето. Огледа нервно стъпалата, изгаси светлината и затвори вратата. Отиде до мивката, запретна ръкави и се изми с най-горещата вода, която можеше да изтърпи. Пъхна ръце в пяната и ги извади, стиснал месарския нож, с който си послужи Дюсандър.
— Ще ми се да ти прережа гърлото с това. — Гласът на Тод звучеше зловещо.
— Да, и да нахраниш с мен свинете. Не се съмнявам в това.
Тод изплакна ножа, избърса го и го сложи настрани. Изми бързо съдовете, източи водата и изчисти мивката.
Когато избърсваше ръцете си, погледна към часовника и видя, че е десет и двайсет.
Отиде до телефона в коридора, вдигна слушалката и я погледна съсредоточено. Мисълта, че е пропуснал нещо дяволски важно, като обувката на пияницата, напираше непоносимо в съзнанието му. Какво точно? Не знаеше. Ако не беше главоболието, щеше да се сети. Да е триж проклето главоболието. Не му се случваше да забравя и това го плашеше.
Набра 222 и веднага чу глас:
— Медицинския център на Санто Донато. Имате ли някакви медицински проблеми?
— Казвам се Тод Боудън. Аз съм на Клеърмънт Стрийт 963Т Трябва ми линейка.
— Какво има, синко?
— Моят приятел, мистър Д… — Той захапа устната си така жестоко, че върху нея се появи струйка кръв. Почувства се загубен, потъващ в пулсиращата болка в главата си. Дюсандър. Едва не съобщи на този анонимен медицински глас истинското име на Дюсандър.
— Успокой се, синко — прозвуча гласът. — Малко по-бавно и всичко ще бъде добре.
— Моят приятел мистър Денкър — изрече Тод — има сърдечен пристъп, струва ми се.
— Какви са симптомите?
Тод започна да обяснява, но за гласа беше достатъчна болката в гърдите, която отива към лявата ръка. Той каза на Тод, че линейката ще пристигне след десет до двайсет минути, зависи от движението. Тод сложи слушалката и притисна с долната част на дланите очите си.