Да, имаше и по-лоши неща от това да си счупиш гръбнака, той не се и съмняваше. Но кой господ ще допусне да си строши гръбнака и да се парализира за цял живот, след като е видял как умират жена му, дъщерите му, приятелите му?
Няма никакъв Бог, това беше Кой.
Една сълза се появи в ъгъла на окото му и бавно се търколи към ухото му. Зад вратата на болничната стая зазвъня звънец. Сестрите скърцаха с обувките си с бели подметки, когато минаваха край нея. Тяхната врата беше открехната и на далечната стена в коридора можеше да прочете буквите ЗИВНО ОТДЕ. Той предположи, че пълният надпис е ИНТЕНЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ.
В стаята нещо се задвижи, чу се шумолене на чаршафи.
Морис обърна много внимателно главата си надясно, обратно на вратата. Видя до себе си нощна масичка, а върху нея — кана с вода. На масичката забеляза два бутона за повикване. От другата страна на масичката имаше друго легло и на него лежеше човек, който изглеждаше по-стар и по-болен от самия Морис, както той се чувстваше. Човекът не беше прикачен към гигантско колело за упражнения като Морис, но край леглото му имаше системи и стърчеше някаква конзола. Лицето му беше измъчено и жълто. Около устата и очите му се очертаваха дълбоки бръчки. Косата му беше жълтеникавобяла, суха и безжизнена. Тънките му клепачи бяха смачкани и лъскави, а на големия му нос Морис видя пукнатите капиляри на стар пияч.
Морис измести поглед, сетне отново погледна човека. Заедно със зазоряването и пробуждането на болницата той изпита странното чувство, че познава съседа си по стая. Възможно ли беше това? Човекът изглеждаше на седемдесет и пет или осемдесет години и Морис мислеше, че не познава друг толкова стар човек, освен майката на Лидия — ужасът, който му се струваше по-стар от Сфинкса, а старата жена много приличаше точно на това същество.
Може би този човек е някой от онези, които познаваше в миналото, даже преди той, Морис, да пристигне в Америка? Може би да. Може би не. И защо всички случайности му изглеждаха толкова важни? Защо всички спомени от лагера, от Патин, се върнаха сега, след като винаги се опитваше, и повечето пъти успешно, да погребе тези неща?
Внезапно той настръхна като че стъпи в някаква къща, свърталище на разбунени стари тела, където се разхождат духове. Можеше ли да се случи това точно тук и сега, в тази чиста болница, трийсет години след края на онези мътни времена?
Той отмести поглед от стареца на съседното легло и скоро усети, че пак му се спи.
Това, че този човек ти изглежда познат, е игра на ума ти. Само на ума ти, който те забавлява по най-добрия възможен начин, по който често се опитваше да те забавлява в…
Но той няма да мисли за това. Няма да допусне да мисли за това.
Потъвайки в съня, той мислеше за хвалбите си пред Рут (никога пред Лидия, той не държеше да се хвали пред нея, тя не беше като Рут, която винаги се усмихваше мило на безобидното му пухтене и викове). Казваше й: Никога не забравям лице. Тук имаше възможност да провери още ли е така. Ако наистина е познавал човека на съседното легло по едно или друго време, може би ще си спомни кога… и къде.
Съвсем близо до съня, в прегръдките на дрямката около неговия праг, Морис си помисли: Може би го познавам от лагера.
Това би било ирония на съдбата, това, което наричат „жест на бога“.
— На кой бог? — запита се пак Морис Хайзел и заспа.
19
Тод не завърши пръв по успех в класа само заради лошата си бележка на изпита по тригонометрия, за който се готвеше вечерта, когато Дюсандър получи сърдечен пристъп. Той получи окончателна бележка малко под 6 минус.
Седмица след дипломирането Боудънови отидоха да посетят мистър Денкър в Общата болница на Санто Донато. Тод нервничеше през петнайсетте минути баналности от рода на „благодаря“ и „как се чувствате“ и беше благодарен за прекъсването, когато човекът от съседното легло го попита може ли да отиде при него за малко.
— Ще ме извините — заоправдава се другият човек. Той лежеше в огромно гипсово корито и по някаква причина беше закачен към система от макари и жици. — Името ми е Морис Хайзел. Счупих си гръбнака.
— Това е много лошо — рече натъртено Тод.
— О, много лошо, каза той! Това момче има дар да избира хората!
Тод започна да се извинява, ала Хайзел вдигна ръка със слаба усмивка. Лицето му беше бледо и уморено като лицето на всеки стар човек в болницата, изправен пред бъдещите промени, от които някои със сигурност са на лошо. В това отношение, помисли Тод, те си приличат с Дюсандър.