Той запрелиства указателя по-целенасочено, плъзна пръст по колоната грижливо подредени имена и го намери. Боудън, Виктор С., Ридж Лейн 403. Ед набра номера и зачака. Вече се канеше да сложи слушалката, когато старецът се обади.
— Ало?
— Здравейте, мистър Боудън. Аз съм Ед Френч от прогимназията в Санто Донато.
— Да? — Вежливост и толкоз. Не го позна. Е, старецът беше навъртял още три години, малко ли са, и нещата се изплъзваха от разсъдъка му от време на време.
— Помните ли ме, сър?
— Трябва ли да ви помня? — гласът на Боудън беше предпазлив и Ед се усмихна. Старите хора забравят, но не искат някой да разбере, че им трябва помощ. Така беше и с неговия старец, когато започна да губи слуха си.
— Бях педагогически съветник в училището на вашия внук. Обаждам се, за да ви поздравя. Едва скърпи положението, когато минаваше в гимназията, а сега е в отбора на звездите. Чудо!
— Тод — каза старият човек и гласът му веднага стана по-ясен. — Да, сигурно си е намерил хубава работа, нали? Втори в класа. Момичето, което е преди него, започна обучение в школа по бизнес. — Нотка на презрение в гласа на стареца. — Синът ми се обади и ме покани на дипломирането, на аз съм в инвалидна количка. Счупих си крака през януари. Не исках да отида с количка. Закачих си снимка на дипломата му в коридора. Родителите на Тод се гордеят с него. И аз, разбира се.
— Да. Струва ми се, че му оправихме гърбицата — каза Ед. Той се усмихваше, докато произнасяше тези думи, ала усмивката му беше тройно озадачена — дядото на Тод не звучеше както по-рано. Беше минало много време.
— Гърбица ли? Каква гърбица?
— Ние с вас водихме един малък разговор. Когато Тод имаше затруднения с успеха. В прогимназията.
— Не ви разбирам — бавно произнесе старецът. — Никога не съм си позволявал да говоря за сина на Ричард. Това ще ми навлече неприятности… о-хо, вие не знаете колко неприятности ще ми навлече. Грешите, млади момко.
— Но…
— Има някаква грешка. Бъркате ме с друг ученик и с друг дядо, предполагам.
Ед се почувства като леко ударен от гръм. Това беше един от няколкото случая в живота му, когато не можа да каже нищо. Ако имаше грешка, тя не беше негова.
— И тъй — рече със съмнение Боудън, — много хубаво, че ми се обадихте, мистър…
Езикът на Ед се развърза.
— Аз съм в града, мистър Боудън. На семинар на педагогическите съветници. Свършваме утре в десет след заключителния доклад. Мога ли да дойда на… — Той пак погледна телефонния указател. — … на Ридж Лейн и да се срещна с вас за няколко минути?
— За какво става дума?
— Просто от любопитство. Много вода изтече оттогава. Преди около три години Тод катастрофално намали успеха си. Бележките му бяха толкова ниски, че трябваше да изпратя писмо вкъщи със сведения за успеха и с покана за среща с единия или, в идеалния случай, с двамата му родители. Срещнах се с дядо му, много приятен човек на име Виктор Боудън.
— Но аз току-що ви казах…
— Да, разбирам. Точно така, аз разговарях с някого, който се представи за дядо на Тод. Сега това няма никакво значение, според мен, но е желателно да ви видя. Ще отнема само няколко минути от вашето време. Повече не мога да направя, защото вкъщи ме очакват с нетърпение.
— Само времето ми остана — унило отвърна Боудън. — Тук съм през целия ден. Заповядайте.
Ед благодари, каза довиждане и сложи слушалката. Седна на края на леглото, вперил замислен поглед в телефона. След малко стана и извади пакет „Филис Черуутс“ от якето си, което висеше на облегалката на стола. Трябваше да тръгва. Предстоеше работа и ако не отидеше, отсъствието му щеше да се почувства. Запали цигара с кибрит на Холидей Ин и хвърли изгорялата клечка в пепелника на хотела. Отиде до прозореца на Холидей Ин и погледна смутени към двора на хотела.