— Искаш ли да го донеса, татко?
— Аз ще го взема.
Дик донесе вестника, сръбна от кафето и се задави, когато съзря написаното на първа страница.
— Какво става, Дик? — попита Моника и побърза към него.
Дик изплю кафето, което му беше влязло в кривото гърло, и докато Тод го гледаше над евтиното книжле с кротко учудване, Моника започна да го тупа по гърба. На третия удар погледът й падна на вестникарското заглавие и ръката й спря насред пътя, сякаш играеше на статуи. Очите й се разшириха като че всеки момент ще паднат на масата.
— Велики боже небесни! — изрече Дик Боудън със сподавен глас.
— Това не е ли… не мога да повярвам… — започна Моника и млъкна. Тя погледна към Тод. — О, милият…
Баща му също го гледаше.
Разтревоженият Тод отиде до масата.
— Какво има?
— Мистър Денкър — рече Дик. Само това успя да произнесе.
Тод прочете заглавието и разбра всичко. С тъмни букви беше написано: ИЗБЯГАЛ НАЦИСТ СЕ САМОУБИ В БОЛНИЦАТА НА САНТО ДОНАТО. Отдолу имаше две снимки, една до друга. Тод ги беше виждал и двете. На едната виреше нос Артър Денкър, шест години по-млад и по-жизнен. Тод знаеше, че го е снимал един хипи — уличен фотограф, и старецът купил снимката само за да не попадне случайно във вражески ръце. На другата снимка офицерът от СС Курт Дюсандър седеше зад бюрото си в Патин. Фуражката му беше леко накривена на една страна.
Ако имаха снимката, направена от фотографа-хипи, те вече са били в къщата му.
Тод прегледа набързо статията. Умът му работеше трескаво. Не се споменаваше за пияниците, но щяха да ги намерят и когато това стане, ще излезе световен разказ. КОМЕНДАНТЪТ НА ПАТИН НЕ ГУБИ ФОРМА. УЖАС В МАЗЕТО НА НАЦИСТА. ТОЙ НЕ Е СПРЯЛ ДА УБИВА.
Тод Боудън се олюля.
Някъде далече, като ехо, дочу острия вик на майка си:
— Хвани го, Дик! Той припадна!
Думата
(припаднаприпаднаприпадна)
продължаваше да се повтаря. Усети като в мъгла как ръцете на баща му го подхващат и за известно време Тод не чувстваше нищо, не чуваше нищо.
27
Когато разгърна вестника, Ед Френч ядеше сладкиш. Той се закашля, издаде странен звук и изплю трохите по цялата маса.
— Еди! — каза с известна тревога Сондра Френч. — Добре ли си?
— Тати се задави, тати се задави — съобщи малката Норма с добър нервен хумор, след което щастлива се присъедини към майка си и затупа Ед по гърба. Ед не усещаше ударите. Той още се пулеше във вестника.
— Нещо лошо ли, Еди? — попита отново Сондра.
— Той е! Той е! — провикна се Ед, като тикаше пръст във вестника толкова силно, че нокътят му дращеше все в отдел „А“.
— Оня човек! Лорд Питър!
— За бога, какво…
— Това е дядото на Тод Боудън!
— Какво? Този военен престъпник? Това е лудост, Еди!
— Но това е той! — промърмори Ед. — Всемогъщи Исусе, това е той! Сондра Френч дълго и съсредоточено гледа снимката.
— Изобщо не прилича на Питър Уимзи — рече накрая тя.
28
Блед като платно, Тод седеше на кушетката между баща си и майка си.
Срещу тях седеше посивелият и вежлив полицейски детектив Ричлер. Бащата на Тод предложи да се обади в полицията, но Тод предпочете да го направи сам. Гласът му се късаше на места, сякаш беше на четиринайсет години.
Тод завърши рецитала си. Не беше много дълъг. Говореше с механична безизразност, което адски плашеше Моника. Вярно, че навърши седемнайсет години, но в много отношения си оставаше момче. Това щеше да го стресне завинаги.
— Четях му… о, не зная. „Том Джоунс“. „Воденицата“. Тя беше много потискаща. Мислех, че никога няма да свърши. Някои разкази от Хоторн — помня, че той харесваше особено „Великото каменно лице“ и „Младият Гудман Браун“. Започнахме за клуба Пикуик, но той не я хареса. Каза, че Дикенс е забавен, когато е сериозен, а книгата за Пикуик е само игрива. Това беше неговата дума: игрива. Най-много напреднахме с „Том Джоунс“. И двамата я харесахме.
— И това беше преди три години? — попита Ричлер.
— Да. Продължих да се отбивам при него, когато имах възможност, но за гимназията пътувах с автобус през целия град… някои от момчетата едва събраха отбор… имахме много домашни… нали разбирате… толкова много неща.
— Имаше по-малко време.
— По-малко време, така е. Учебните занятия в гимназията бяха по-трудни… трябваше да постигна успех за влизане в колеж.
— Но Тод е много способен ученик — някак автоматично произнесе Моника. — Завърши втори в класа. Толкова се гордеем!