Выбрать главу

— Бас държа, че е така — каза Ричлер с топла усмивка. — Имах две момчета във Феървю, в Долината, те можеха да поддържат само спортната си форма. — Той пак се обърна към Тод. — Не си му чел книги, откакто постъпи в гимназията?

— Не. Веднъж му четох вестник. Отбих се да го видя и той ме попита какви са заглавията на вестниците. Интересуваше си от Уотъргейт, когато започна аферата. И винаги се интересуваше какво става на борсата и съобщенията на тази страница често го караха да се насира. Извинявай, мамо.

Тя го потупа по ръката.

— Не зная защо толкова го вълнуваше тази страница, но той се интересуваше какво става на борсата.

— Имал е няколко акции — каза Ричлер. — Това е поддържало интереса му. Имал е и пет комплекта документи за самоличност, укрити в къщата. Очевидно е бил доста предпазлив.

— Предполагам, че пази акциите си в касетка в някоя банка — рече Тод.

— Моля? — повдигна вежди Ричлер.

— Акциите — каза Тод. Баща му, който също изглеждаше озадачен, кимна на Ричлер.

— Малкото акции, които са му останали, бяха в кутия под леглото му — обясни Ричлер — заедно с онази фотография като Денкър. Той имаше ли касетка, синко? Споменавал ли е някога, че има?

Тод помисли и поклати глава.

— Само си мислех, че това е мястото, където човек пази акциите си. Не зная. Цялата… цялата тази работа просто… разбирате ли… ми стопи лагерите.

Той тръсна глава като замаян и това Движение изглеждаше съвсем естествено. Тод наистина беше замаян. Малко по малко той почувства, че неговият инстинкт за самосъхранение се възвръща. Усети нарастваща тревога и първите кълнове на доверие. Ако Дюсандър беше наел касетка в банката за този подсигури телен документ, нямаше ли да сложи в него акциите си? А онази снимка?

— Ние работим заедно с израелците — каза Ричлер. — Съвсем неофициално. Ще съм ти много благодарен, ако не споменаваш това при среща с журналисти. Те са истински професионалисти. Един човек на име Вайскопф иска да поговори с теб утре, Тод. Ако сте съгласни — ти и твоите родители.

— Защо не — рече Тод, ала изпита атавистичен страх при мисълта да го души същата глутница, която преследваше Дюсандър през втората половина от живота му. Дюсандър изпитваше истинско уважение към тях и Тод знаеше, че винаги трябва да помни това.

— Мистър и мисис Боудън? Възразявате ли против една среща на Тод с мистър Вайскопф?

— Не, стига Тод да е съгласен — рече Дик Боудън. — Но бих искал да присъствам. Чел съм за тези типове от Мосад…

— Вайскопф не е от Мосад. Той е това, което израелците наричат „специален оперативен работник“. Всъщност той изучава еврейска литература и английска граматика. И е написал два романа — усмихна се Ричлер.

Дик вдигна ръка, за да отхвърли предложението.

— Какъвто и да е, няма да допусна да вадят душата на Тод. От това, което съм чел, тези момчета са прекалени професионалисти. Може и да е свестен човек. Искам вие и този Вайскопф да запомните, че Тод се опитваше да помага на един старец. Той се представяше за друг човек, но Тод не знаеше това.

— Така е, татко — каза Тод с измъчена усмивка.

— Искам само да ни помогнете с каквото можете — произнесе Ричлер. — Забележката ви е справедлива, мистър Боудън. Ще видите, че Вайскопф е приятен, деликатен човек. Свърших с моите въпроси, но ще поразпръсна мъглата, като ви кажа какво интересува най-много израелците. Тод е бил с Дюсандър, когато той е получил сърдечен пристъп и е влязъл в болницата…

— Той ме помоли да отида и да му прочета някакво писмо — обясни Тод.

— Знаем. — Ричлер се наведе напред с лакти на коленете си, а връзката му хвърли сянка на пода. — Израелците искат да научат подробности за това писмо. Дюсандър беше едра риба, но той не е последният, така казва Сам Вайскопф, и аз му вярвам. Те мислят, че Дюсандър може да знае нещо за някои от останалите риби. Повечето от тях, които са още живи, вероятно се намират в Южна Америка, но може да живеят и в десетина други страни… включително и в Съединените Щати. Знаете ли, че във фоайето на хотел „Тел Авив“ те хванаха за яката човека, който е бил заместник-комендант на Бухенвалд?

— Наистина ли? — облещи очи Моника.

— Наистина — кимна Ричлер. — Преди две години. Според израелците цялата работа е там, че писмото, което Тод е чел на Дюсандър, трябва да е било от някоя друга риба. Може да са прави, може и да грешат. И в двата случая искат да знаят истината.

Тод, който се беше върнал в къщата на Дюсандър да изгори писмото, каза:

— Лейтенант Ричлер, бих ви помогнал — на вас или на този Вайскопф, стига да можех, но писмото беше на немски. Много ме затрудни. Чувствах се като глупак. Мистър Денкър… Дюсандър… беше много развълнуван и ме караше да повтарям думите, които не разбираше заради лошото ми произношение. Имам чувството, че разбираше много добре. Помня, че веднъж се засмя и рече: „Да, да, точно така трябва да направиш, нали?“ После каза нещо на немски. Беше две-три минути преди сърдечния пристъп. Нещо за Dummkopf. Мисля, че на немски това значи глупав.