Да, Галоша Ед беше връзката, която им липсваше. Те никога няма да докажат, че Тод е съучастник в едно от убийствата на Дюсандър. Но с клетвените показания на Галоша Ед можеха да го направят. И с това ще свършат ли? О, не. Те ще прегледат по-отблизо успеха му в гимназията и ще стигнат до убийството на скитника. Далечен прицел, но Ричлер щеше да си го позволи. Ако не можем да го пипнем за една тайфа пияници, можем да го спипаме за друга.
А по-нататък? Съд.
Баща му ще му осигури изключителен екип от адвокати, разбира се. Прекалена очевидност на обстоятелствата. Той ще направи прекрасно впечатление на съдебните заседатели. Но от този момент животът му ще бъде съсипан, както му беше казал Дюсандър. Ще го разнасят по вестниците, ще го изровят и ще го покажат на светло като полуразкапаните трупове в мазето на Дюсандър.
— Човекът на тази снимка дойде в кабинета ти, когато беше в девети клас — каза рязко Ед, обръщайки се отново към Тод. — Претендираше, че е твоят дядо. Сега се разкрива, че е опасен военен престъпник.
— Да — рече Тод. Лицето му стана неестествено бяло. Такова беше лицето на портиера в склада на отдела по образованието. Здраве, живот, жизнени сокове — всичко беше изсмукано от него. Оставаше му само безкрайна празнота.
— Как стана това? — попита Ед и може би имаше намерение въпросът му да прозвучи като гръмотевично обвинение, но то излезе от устата му жално, объркано и някак фалшиво. — Как стана това, Тод?
— О, едното влачи след себе си другото — рече Тод и взе пушката. — Всъщност така започна. Едното просто… влачи другото. Превключи с палец предпазителя в положение за стрелба и насочи оръжието към Галоша Ед. — Толкова глупаво, както звучи, точно така започна. Това е всичко.
— Тод — каза Ед, оцъклил очи. Той направи крачка назад. — Тод, ти няма да… моля ти се, Тод. Можем да си поговорим. Можем да обс…
— Ти и шибаният шваба можете да обсъдите това в ада — рече Тод и дръпна спусъка.
Трясъка на изстрела заглъхна в спокойното безветрие на следобеда. Ед Френч политна назад към колата си. Ръцете му, отпуснати зад него, изтръгнаха една от чистачките. Той се взря глупаво в нея, когато кръвта се появи на синия му пуловер с бие, сетне я хвърли и погледна към Тод.
— Норма — прошепна той.
— Добре — рече Тод. — Както кажеш, шампионе. Той стреля още веднъж в Галоша Ед и половината му глава потъна в пръски от кръв и кости.
Ед се завъртя пиянски и започна да пада към вратата от страната на шофьора, като повтаряше името на дъщеря си отново и отново със задавен и отслабващ глас. Тод стреля още веднъж, като се целеше в гръбнака му, и Ед се строполи. Краката му потрепераха върху чакъла и застинаха неподвижно.
Много трудна смърт за педагогически съветник, помисли си Тод и от гърдите му се изтръгна къс смях. В този миг взрив от болка, остра като пикел, прониза мозъка му и той затвори очи.
Когато ги отвори, се почувства по-добре, отколкото през последните месеци, а може би и през последните години. Всичко беше прекрасно. Всичко си дойде на място. Лицето му не беше вече бледо, то грееше с някаква дива красота.
Отиде в гаража и събра всички патрони, а те бяха над четиристотин. Сложи ги в старата си раница и я метна на гръб. Когато излезе на слънце, той се усмихваше възбудено, очите му играеха — така се усмихват момчетата на рождения си ден, на Коледа и на четвърти юли. Тази усмивка предвещава стремителен възход, къщи по дърветата, тайни знаци и тайни места за срещи, кълновете на триумфалната голяма игра, когато отнасят играчите от стадиона до града на раменете на ликуващите запалянковци. Възторжената усмивка на устремените момчета, които се връщат от война със шлемове от въглищарски кофи.
— Аз съм царят на света — кресна той към високото синьо небе и за миг вдигна с две ръце оръжието над главата си. Сетне го стисна в дясната ръка и се запъти към онова място над магистралата, пред което земята се разстила като на длан и падналото дърво щеше да му служи за прикритие.
Минаха пет часа и вече се стъмваше, когато го смъкнаха оттам.