— Всички депутати са в „Радисън сас“. Това Народно събрание ни ебава майката!
Бинго! помисли той, плати и излезе. Извървя отново пеша булеварда и след триста метра влезе в хотела, който беше „визавѝ“. Тука наистина беше и много по-шумно, и като че ли по-тържествено. Преобладаваха мъжете с казионни костюми, които им стояха зле и, общо взето, не беше място за редовия гражданин. Козела обаче не беше редови. Той беше бомба със закъснител, но хората тука не го знаеха. Не намери празна маса, затова седна на бара и този път си поръча водка. Беше дванайсет и трийсет на обед. Поръчката беше направена на английски, той самият си беше направил труда да прилича на чужденец на средна възраст и, общо взето, никой не му обръщаше внимание. Козела беше любопитен човек и наблюдаваше внимателно Народното събрание, когато имаше такава възможност. Затова бързо разпозна някои от лицата, които седяха по масите на заведението. В един момент обаче шумът стихна, като че ли някой намали потенциометъра на радиото и той се обърна към изхода на заведението. През слънчевите си очила разпозна Ахмед Доган, обкръжението му и охраната.
Водачът на ислямизма, както той го наричаше мислено, имаше запазена маса. Седна с двама-трима от колегите си, гардовете се разпръснаха по ъглите на салона и като че ли атмосферата се възстанови. Само привидно обаче. Петдесет на сто от погледите бяха вторачени в него.
Този недорасъл спахия е предводител на един милион турци в България. Тука ще ти бъде гроба, помисли Козела. Отпи глътка водка, запали цигара и набра Маласа.
— Ела в София, моето момче, с Жорко ловджията! Днес е четвъртък, във вторник на обед ще се срещнем на Централна гара, — след което изключи телефона.
С периферното си зрение, допивайки водката си Козела огледа този сравнително млад мъж, а може би негов връстник, който претендираше, че е бащата на етническия мир в страната. Страшно много апломб и високомерие лъхаха от тази привидно невзрачна мутра и това карикатурно тяло. И въпреки това тишината беше достатъчно мощна, за да чуят от съседните маси какво се говори при тях. Но не се чуваше нищо. Ахмед Доган имаше и дефект в говора, и конспиративния навик да говори така, че никой да не го чува.
Нямам намерение да пея с теб в един хор! помисли Козела вътрешно развеселен, плати си водката, запали цигара и нехайно напусна заведението.
V
Времето не стигаше за нищо и въпреки това Козела си позволи един лукс. Излетя през Москва за Атина и оттам взе ферибота за Мегало Кастро. Беше три и половина сутринта, когато се прибра. Къщата спеше. Козела излезе под кедрите в двора, запали цигара и се заслуша в шепнещите гласове на острова. Беше тихо, почти мъртво. Тук-там се чуваше прибоя или поне си внушаваше, че го чува. Понякога в далечината се обаждаха сирените на акостиращи или заминаващи кораби.
Това беше домът му. Тук искаше да умре или поне да доживее дните си. А имаше само няколко часа на разположение. Готвеше се да остави бележка на жена си, когато тя се появи на входа на патийото. Нямаше и намек на сънливост по лицето й. Дали не ме е чакала през цялото това време? помисли Козела, но каза:
— Здравей, Флора!
— Добре дошъл, Йон! — пресипнало отговори жена му. — Защо се промъкваш като крадец в собствената си къща?
Козела се усмихна вътрешно. Да, наистина, поведението му беше на крадец. Той, кошмарният убиец, можеше да бъде всичко само не и някакъв жалък крадец. Не и той!
— Няма време, Флора — каза Козела. — Дойдох да видя как сте и тръгвам обратно. Не ме питай кога ще се върна.
Флора седна срещу него, запали от цигарите му и вдигна мастилените си очи.
— Имаш ли време за една водка, Йон?
— Не — каза той. — Фериботът е след четиридесет и пет минути.
— Нужда от нещо? — срещна отново питащия поглед на Флора.
— Не, скъпа!… Имам нужда от време.
— От мене го имаш, Йон — кротко отговори молдовката.
— Знам — Козела стана, загаси фаса, целуна я по косата и тръгна.
— Йон?… — прошепна Флора.
— Слушам те.
— Да те чакам ли? — спокойно попита тя.
— Въпрос на избор, скъпа! И на време! Моят избор сте вие, но времето не ми принадлежи! — после се обърна и напусна двора на къщата, която беше създал с чувството, че е последното убежище в живота му.
Беше девет и половина сутринта, когато събуди Влад Аберман.