— Играта загрубява, момченце! — каза Козела. — Ще трябва да се увеличат количествата.
— Имам ново ноу-хау, генерале — каза младокът. — Но и нова цена!
— Ти, че си евреин знам, Аберман. Но аз не съм арабин и затова всякакви пазарлъци с мен са безсмислени.
— Не става дума за пари — спокойно отговори Аберман.
— За какво, по дяволите? За слава ли? — иронично попита Козела.
— Не-е, генерале. За свобода и доверие.
— Не разбирам! — каза Козела и наистина не разбираше.
— Знам — чу гласът на младока — купи или наеми пет магазина за сувенири в София, след което ще проведем търговската част на разговора. Картофеното ноу-хау се изтърка. Трябва нов подход или и двамата трябва да излизаме в пенсия.
— Ще видя какво мога да направя — каза Козела и изключи апарата.
Влизаше в София. Какво ли се върти в главата на този млад гений? си мислеше разсеяно той, докато навлизаше в града. Предстоеше му среща със снайпериста Абу Тадж, а като че ли това беше най-важното нещо, което трябваше да свърши.
Беше девет и половина сутринта, когато на масата му поискаха да седнат две жени. Едната беше на видима възраст около седемдесет години, другата, приблизително четиридесет и пет. Пиеше кафе на гарата и чакаше сигнала на фон Веер. Беше струпал една пачка ежедневници и ги прехвърляше разсеяно, търсейки да спре погледа си някъде. И тогава наистина попадна на една фрапираща информация. Армията на Махди беше обезглавила едно двайсет и петгодишно американско момче, като наказателна мярка за изтезанията на иракските терористи, попаднали в лапите на съюзниците. Козела се вторачи в тази информация и я изчете цялата. Показваха снимка на маскираните екзекутори, на момчето, което спокойно очаква съдбата си, без реално да подозира какво го чака, интервюто с баща му. Изказвания на ислямски фундаменталисти, възхитени от бързата реакция на Муктада ас Садр. Това не беше киноекшън, а грубата реалност на войната, и без да влиза в емоционални подробности и да си променя химията, Козела знаеше, че това предстои и не беше нито кой знае колко изненадан, нито шокиран. Беше просто отвратен, но нямаше с кого да го сподели или поне така си мислеше, когато чу любезен женски глас:
— Така е, господин генерал, войната е безмилостна!
Козела отмести поглед от вестника и се взря в по-младата жена. Беше слаба, грозновата и дългоноса жена на средна възраст със силни диоптри на очилата. С умен и спокоен поглед.
— Коя сте вие? — попита той.
— Аз не съм тази, аз съм ТЕ — отговори кротко жената. — И вие имате среща с мен.
— Дамата с вас? — неопределено попита Козела, колкото да чуе гласа си.
— Не се безпокойте, генерале! — продължи да отговаря жената. — И Голда Мейр беше възрастна жена, и Бен Гурион не беше в младежка възраст, но върнаха Ханаан на собствениците й.
Жената се пресегна и извади един плик от чантата си. Беше жълт, восъчен, старовремски.
— Вътре няма нищо, генерале! Нещо повече! Восъчното фолио на плика не позволява оставянето на пръстови отпечатъци. Приберете този плик, ще ви кажа с какво да го напълните.
— Вие? — попита Козела.
— Да, аз, Козел! — отговори жената. — Аз командвам парада до нова заповед!
Козела вече знаеше достатъчно, знаеше и повече. От него се искаше Аберман и Абу Тадж. С единия щеше да се справи. Другият щеше да го държи като разменна монета, докато свободата му не гарантираше личният му живот и спокойствието на семейството му. Но за какво му беше този плик по дяволите?
— Вижте, мадам — каза той. — Гледал съм какви ли не филми, кои по-лоши, кои по-добри. Такива като мен винаги играят лошата роля. Или стават убийци, или стават предатели, уважаема госпожо. За да не стигаме до там, помолете възрастната дама да се разходи до тоалетната и ми кажете какво искате от мен?
Жената прибра чантата си, увеси я на облегалката на стола, отпи глътка кафе и се взря с късогледите си воднисти очи в него.
— Тази жена, както я наричате вие, генерале, командва парада. Няма „сабри“ в Москва, в Ню Йорк или Холивуд, които да не ядат от ръката й. По стечение на обстоятелствата тя е моя майка. По още едно стечение на обстоятелствата някога е била учителка по български език в родината си. Обстоятелствата обаче й дават правото да говори, когато намери за добре. Ние с вас говорим, когато трябва, генерале.
Козела започна да се отегчава. Не един път беше плашен в живота си, многократно стрелян, убиван. Две безпомощни жени не можеха да му вдигнат адреналина, още повече, че гледаше на себе си като на мъртвец.