— Вижте сега, уважаема госпожо — започна той. — Аз съм тук по работа, а вие?
— Нашата работа е съвместна, генерале — продължи да отговаря жената. — Барон Йохан фон Веер е мой син и внук на мълчаливата дама.
Ставаше сериозно, Козела го почувства с кожата си. Така подреден пъзела, значеше, че Мосад е навсякъде и, че няма никакъв шанс да се измъкне от кафенето на гарата жив, ако откаже съдействие. Козела се облегна на стола, огледа се, не видя нищо подозрително и отново се обърна към по-младата жена:
— Няма да ви питам как се казвате, мадам. Знам, че е без значение какво име ще ми кажете. Искам обаче да ви кажа параметрите, в които мога да участвам, и зоната, която няма да напускам. От гледна точка на институциите, аз съм отдавна мъртъв. Биологически обаче, както виждате — не. Ще ви кажа нещо повече. Имах глупостта да създам семейство и да им внуша, че съм годен да ги защитавам. Това е моята наивност, госпожо. Вашата е, че можете да ме употребите за чужда кауза. Аз съм наемник и работя само и единствено за пари.
— Точно така, Козел — обади се старата дама.
Имаше перфектната артикулация на драматична актриса. Изговаряше всяка дума и буква като човек, минал през школовката на художественото слово.
— Да приемем вашата логика. Вие току-що прочетохте една статия. Какво мислите по този въпрос?
— Мисля, че е отвратително — спонтанно отговори Козела. — Аз, ако трябва да убия някой, няма да еректирам от агония за него.
Възрастната дама кимна:
— Именно за това сте тука, господин Козел. Уверявам ви, че вашето отстраняване не е по-трудно от поливането на едно дърво в пустинята. Но е безсмислено, млади приятелю, а нашият народ не извършва безсмислени дела, колкото и историята му да твърди обратното. Всичко, което сме преживяли, е изстрадано и обмисляно и никакви празни движения не са ни присъщи.
— Тогава защо е този празен плик? — попита Козела.
Възрастната дама, която все повече започваше да му прилича на Голда Мейр, макар добре да знаеше, че бившата министър-председателка на Израел е мъртва вече двайсет години, се усмихна с ъгъла на устата си и каза кротко:
— Този плик е временно празен. В него ти, приятелю, ще сложиш рапорта си. А какъв е рапорта ти — знаеш добре. Пази Володя Аберман. Докато е жив и е живо ноу-хауто му, жив си и ти. След което, не отговарям нито за теб, нито за семейството ти. Справи се с Абу Тадж и концентрирай вниманието си върху основния подлец на Балканите — татарина Ахмед Доган и компанията му. Ние в Синайската пустиня се справяме по-лесно с враговете си, защото не кокетираме с тях, Козел. Обърни внимание на Йохан и иди застреляй Абу Тадж! След което аз лично ще те поканя на „барши“. Знаеш ли какво е това?
— Не — каза Козела и наистина не знаеше.
— Един ден ще научиш, приятелю, — каза старата дама и се надигна от стола. — Покани ли те евреин на „барши“ да знаеш, че той те е приел в семейството си и ти си негов кръвен брат, генерале! Надявам се, че ще платиш сметката?
Козела остана загледан зад тях. Жените напуснаха заведението, взеха елеватора, излязоха от зрителното му поле.
Къде по дяволите е Мосад? мислеше той. Къде е охраната? А че има охрана за миг не се съмняваше.
Козела остана за дълго време замислен над празното си кафе. Всичко беше бивше в тая държава — комунизъм, нежна революция, от Жан Виденов до Софиянски. Всички бяха мъртви кучета. Две неща обаче бяха вечни — интересът и агресията. Интересът беше приоритет на евреите, агресията — на ислямския свят.
Преди да изляза пред тази шибана гара, трябва да избера на чия страна съм! помисли Козела, преди да пъхне празния восъчен плик в джоба си. Изкачвайки се на елеватора направи още нещо — обади се на Маласа:
— Пращай ми Гошо Французина! Имаме трофей за него.
Отче наш, ти, който си на небето, да се свети името ти, да бъде волята ти, да дойде Царството ти, както на небето, така и на земята! Благодаря ти за хляба, който ми даваш… Но понеже ти никакъв хляб не ми даваш, а аз сам си го взимам, я си стой там сред облаците и си ебавай майката!
Какви ли не глупости не минаха през главата на Козела, докато чакаше Абу Тадж да се появи в окуляра му. Детството му, служебната и бандитска му биография, всичко мина като на кинолента. Минаваше час, два, а шибаният арабин го нямаше. Нямаше го и Гошо Французина. Ако беше там, където трябва да е, пердето в хотелската му стая щеше да е спуснато. А то не беше. Гаранция, че това младо лайно Малас не си е свършило работата. Беше късно да предприеме каквито и да е било допълнителни мерки, затова трябваше да свърши сам това, което отдавна беше чужда работа. Снайперът беше в ръцете му, но очите му сълзяха. Всеки повей на вятъра предизвикваше хрема, която той попиваше ту с единия, ту с другия ръкав на коженото си, твърдо като керемида, яке.