Не си на тази възраст, ебалник! мислеше той, знаейки, че всякакви разсъждения са безсмислени. Абу Тадж трябваше да бъде мъртъв и това беше негова грижа. Всичко останало бяха тъпи хленчения на оплаквачки.
Петнайсетина минути по-късно Абу Тадж се зададе наистина. Първо се появиха три-четири жени с вид на манекенки. Огледаха коридора и повикаха асансьора, след това се появи и охраната. Бяха двама мъже на видима възраст около трийсет години, които по-скоро приличаха на чиновници, отколкото на платени стрелци. Асансьорът беше задържан, в коридора светеше, всичко беше като на длан. Тогава се зададе и делегацията. Татарлъ, Лютви, Еюп, няколко жени, след което един мъж с вид на трикрилен гардероб, а зад него се промъкваше лукавата плешива физиономия на Доган.
Абу Тадж беше някой от тях, но кой, по дяволите? Козела вдигна карабината, намести окуляра и се загледа. Ни един от мъжете в тази група не беше целта му. Къде, по дяволите, е това ислямско лайно? с нарастващо раздразнение помисли той, когато го видя да се задава. Най-неочаквано вратата срещу асансьора се отвори. Някакъв мъж, по-скоро сянка, пресече коридора, шмугна се вътре, след което го последваха и останалите. Пусията беше провалена. Сега вече всички бяха в ресторанта и Козела нямаше повече работа в наетата под фалшиво име стая. Прикрепи карабината за матрака и излезе в коридора. Нямаше представа какво ще предприеме. Телефонът му беше изключен, не беше въоръжен. В крайна сметка, каква заплаха можеше да представлява един мъж на средна възраст, който не си вади ръцете от джобовете. Или, ако го направи, то е, за да си запали цигара.
Козела слезе по стъпалата на хотела и влезе в ресторанта.
— Имате ли запазена маса, господине? — запита оберът.
— Не — каза той. — Необходимо ли е?
— Не е — учтиво отговори началникът на персонала. — Да ви предложа маса?
— Гладен съм — каза Козела — и не бързам. Сто грама „Смирноф“, минерална вода и менюто, моля!
Заведението беше полупразно, но в дъното имаше една махагонова врата, зад която най-вероятно беше стаята за ВИП гости. Козела седна с гръб към целта си и се замисли. Прости, отче наш, ако те обидих! Взимам си думите назад. Дай ми някаква идея, да му еба майката! Няма цял живот да го преследвам този шибан, резан фес! ВИП залата беше зад гърба му, но вратата на кухнята беше пред очите му. Оттам тръгваха сервиетните колички, оттам се изнасяха поръчките, а това може би беше и единствения начин за отстъпление.
Нямам шанс! Козела отпи от блудкавата водка, убеден, че е време да се откаже, когато в ресторанта влязоха нови гости. Шумно прекосиха салона и потънаха във ВИПа.
Мой ред е! Козела се изправи. С бога напред, Господи, а после ще коментираме кой дава хляба, кой сиренето!
— Обер… — каза той. — Донесете ми водката в залата!
— Коя зала, господине? — любезно попита сервитьорът.
— Банкетната, разбира се — каза Козела.
— Но…
— Няма, но… — отговори Козела — Чакат ме отдавна.
Но вместо да тръгне към залата излезе от заведението, заобиколи хотела. Отникъде нямаше достъп до прозорец, още по-малко до такъв, който да му върши работа. Излезе пред хотела и включи апарата.
— Малас?
— Чакай, шефе! — каза момчето. — На пусия съм.
Пет-шест секунди по-късно изтрещя изстрел. Какво беше станало, по дяволите? Козела се качи в колата и отпраши. Нещо не беше в ред, но не тази вечер щеше да разбере точно. На другата сутрин вестниците бяха пълни със снимки на разстреляния доктор по международно право Надир Бен Надир. Единствената евентуална надежда на българите в Либия.
Маласа беше извършил нещо повече от престъпление. Той беше допуснал грешка.
Беше тринайсети, когато Козела разпусна отбора за една седмица и предупреди фон Веер, че си взима отпуска.
Трябва да си събера акъла и да реша какво да правя! мислеше той, докато пътуваше към Лесидрен. От една сергия на с. Български извор накупи всички вестници и списания. Хапна в едно крайпътно капанче и се прибра в къщата си. Май беше дъждовен, студен и много повече приличаше на края на октомври, отколкото на начало на лято.