Козела се прибра в къщи, включи бойлера, напали камината, зави се с едно родопско одеяло и заспа. Събуди се плувнал в пот. Къщата беше затворена и гореща, въздухът наситен с борина. Разтвори прозорците, взе душ и се върна отново пред камината.
По телевизията показваха едни новини, радиото повтаряше същите, вестниците ги потретваха. В крайна сметка се налагаше един извод. Държавата беше в колапс, пенсионерите умираха от глад, а правителството издържаше военни контингенти по света. Здравеопазването беше в катастрофална криза, а цялото общество се занимаваше с някакъв процес в Либия, въпреки че всички знаеха, че и съдията, и прокурора, и общественото мнение има едно-единствено име и то се нарича Кадафи. Политическите структури се раздираха от омраза. Сини срещу червени, червени срещу демократи и всички заедно срещу жълти, или царисти. Кой печелеше от всичко това? Само и единствено бандите, които работеха на тъмно и имаха истинска аванта от държавния хаос. Не, това не е държава! каза полугласно Козела.
Стана и отвори фризерите си. Бяха пълни с месо и с пиене, но само втората част от асортимента го интересуваше. Той си наля поредната, кой знае коя хилядна, водка и отново се върна пред камината.
Маласа беше избрал погрешния дивеч, но вината не беше само негова. Козела добре знаеше какъв риск е поел младока и каква потеря е вдигната по петите му. Ще отложа наказанието! помисли той по-скоро от досада и умора, отколкото от липса на някаква решителност.
Абу Тадж не му беше никакъв, не му беше причинил зло и той не му желаеше смъртта. Това беше християнската доктрина, която нямаше нищо общо с реалната, а реалната твърдеше точно обратното. Абу Тадж ми е пречка, която трябва да отстраня на всяка цена, ако искам да запазя мира в дома си и главата си на раменете. Този сблъсък на противоречия му беше известен от началото на полицейската му кариера. Беше станал полицай от немотия, презирайки властта на пагона. После беше станал гангстер от алчност, презирайки тези, които му плащат и тези, по които стреля. И резултатът дойде сам — пълна, тягостна, космическа самота.
Прави бяха тези, които твърдяха, че няма бивш полицай, бивш негър, бивша курва. Козела беше всичко, взети заедно. И тогава като че ли го удари електрически ток: Негър, по дяволите! Това беше единственият начин да се добере до Абу Тадж.
Негър, разбира се!
Козела загаси камината, облече се и тръгна към София. Аз трябва да се превърна в стар, грохнал Нелсън Мандела и да си оставя шибаните кокали в свещената ти земя, Господи! После запали колата и потегли.
На Орлов мост Козела спря колата, купи вестници и по инерция сви в малките улички, които бяха близо до дребните интереси на бандитите. Трябваха му две неща спешно. Гримьорско ателие и място за отдих. Имаше възможност да си ги позволи и двете, но трябваше да се справи с любопитството. А това шибано любопитство, кой знае защо, като че ли беше най-главния двигател на човечеството. По-силен от глада и любовта към семейството, по дяволите!
Козела седна в едно кафене по диагонала на телевизията. Поръча си кафе, минерална вода и измъкна свитъка вестници от джоба на сакото си. Щеше да чете обяви и всъщност за това беше изкупил пресата. Но не бързаше за никъде, беше си дал едноседмична почивка. Беше разпуснал и отбора, а и беше прикрил следите си от Мосад. Поне така се надяваше. Козела разгърна вестник „Труд“ по инерция — просто това беше вестникът, който стоеше най-отгоре. Прехвърли разсеяно страниците, докато попадна на едно заглавие, което привлече погледа му. С големи букви на син фон пишеше „Ислямски фашизъм“. Това беше интервю с някакъв българин, американски политолог на име Алекс Алексиев. Името не му говореше нищо, лицето още по-малко, но Козела се зачете. На въпроса за ислямския екстремизъм Алексиев отговаряше със смелостта на картечар. Козела се зачете подробно и прочете интервюто три пъти. Този умен и смел българин не се свенеше да бърка дълбоко в раната, още повече той проследяваше генезиса на ислямския екстремизъм и не го различаваше по нищо от фашизма, болшевишкия комунизъм или която и да е било друга доктрина на насилничество. На въпроса как се е появил този феномен или чума, наречен ислямски екстремизъм, и има ли връзка с религията, Алексиев отговаряше: „Тънка, това е като с болестта. Дори човек да се справи със симптомите, не бива да подценява причинителите.“ Ислямо-фашизмът както го наричаше той, е тоталитарна идеология, която осъжда на смърт всички друговерци, били те християни или юдеи, т.е. т.нар. неверници. Разбира се, че това е деформация на Корана, но и Светата инквизиция деформира християнството и проля потоци от кръв в името на правата вяра. Нравствено мюсюлманите са в седми век, летоброенето при тях започва от времето на Абдул Уахаб, който е основоположник на уахабизма. През 1744 г. султанът на Арабия се съюзява с него и провъзгласява принципа „такфир“, което преведено значи, че всеки мюсюлманин може да обвини друг в безверие. Разбира се, това противоречи на Корана, но не и на войнстващата доктрина. Целта е проста — власт, ислямо-фашизъм, макар че тези понятия се появяват по-късно, едва през двайсети век, когато изгряват звездите на фанатици като Хасан ал Банна, Абдул ал Маудуди, Мохамед Кутуб, Абдула Азам. Те основават Мюсюлманското братство през 1928 г., след което идват парите и от бедни бедуини, тези ислямо-фашисти се превръщат в притежатели на над сто милиарда долара годишно. Само шестстотин милиона долара от тях те похарчиха за подпалване на огнища на Балканите, Босна, Косово, Македония. Вижте само колко джамии построиха в България. Това са войнстващи групировки, които се крият зад международните фондации „Ал Харамайн“ и „Ал Тайбах“ и всичко това е война срещу западните цивилизации. На края на интервюто, журналистът е задал още един въпрос: „Как бихте познали, че екстремистите действат и в България?“ „По най-простия начин, — отговаря този умен мъж. — Български мюсюлманчета се изпращат в Мека и Медина, обучават се и се връщат като воини и врагове на фатерланда си. Всичко, което не е ислямо-фашизъм, подлежи на унищожение. А това са християнският свят и юдаизмът. Който си въобразява друго е или глупак, или наивник.“