Козела се замисли дълго над тази статия интервю. Без да си дава сметка, той знаеше почти всичко това. Друга работа е, че нито се беше старал, нито имаше за цел да направи подобен анализ.
Хората на Мосад като че ли бяха прави. Тази напаст или трябваше да бъде изкоренена, опожарена с напалм или планетата щеше да пламне от него.
Ти си наивник, Козел! помисли той разсеяно. Не си приписвай чужди каузи!
И заедно с тези мисли и интервюто не му излизаше от съзнанието. Да, така беше. Пет милиона евреи, обкръжени от сто милиона араби. Схватката изглеждаше непосилна. Фигуративно казано, това би било борба между един борец по сумо и едно новородено бебе. Но фактите говореха друго. Държавата вреше и кипеше от истерични вопли. Гинеха мъже в Ирак, съдеха медицински персонал в Либия, давеха се деца в реките на Черна гора и за всичко това се търсеше виновен.
Някой трябваше да бъде виновен! Кой беше виновен за Потопа, по дяволите? А за стогодишната война? А за Втората световна? А за Тунгуския метеорит? Козела поиска второ кафе и отново препрочете интервюто. Той вече имаше повече аргументи за общуването си с фон Веер и възрастната дама и повече основания за търговия. Вече знаеше основни имена и понятия, които щяха да му свършат важна работа, когато застане очи в очи с Мосад.
Аз няма да съм наемник, ще се опитам да играя сътрудник! помисли той и включи апарата.
— Йохан… — каза той, когато чу гласът на фалшивия барон. — Аз съм в едно кафене на ъгъла на Сан Стефано и Шейново. Сам съм. Ако искате, можем да се видим веднага. Мога да ви изчакам тук, а може да се срещнем и другаде. Но вече имам какво да ви кажа.
— Как се казва кафенето? — попита фон Веер.
— Не знам — отговори Козела, — но е единствено по диагонала на телевизията. Отсреща е старата бирена фабрика.
— Чакай там! — каза младият офицер на Мосад. — Някой ще дойде при теб.
Козела прочете за трети път един от пасажите на интервюто. Умен и прозорлив мъж беше този Алекс Алексиев. За съжаление такива като него избираха да живеят далече от тази кочина, наречена България.
Трийсет минути по-късно в заведението влезе Бенина Аберман. Предизвикателна като проститутка, но със злия поглед на невестулка, готова всеки миг да прегризе гърлото на жертвата си.
VI
По времето на Васил Илиев, в зората на бандитизма, когато започнаха да се реконструират, бандите предприеха един на пръв поглед хуманитарен, а всъщност решаващ ход. Ние воюваме, имаме противоречия, но ги уреждаме помежду си. Никой, под никакъв претекст не е отговорен за нашето поведение, още по-малко семействата. Жени и деца, бащи и майки — това са нашите „свещени крави“ и каквито и спорове да решаваме помежду си, никога и нищо от войната няма да рефлектира върху семействата ни.