— Ако имаш време, каня те на обяд, ако нямаш тръгвай по пътя си, но знай: тепърва предстоят реки от кръв и тогава древната Маас ще ни се стори рога на изобилието! Наздраве!
— Наздраве, Козел! — каза Бенина. — И аз имам какво да ти кажа. Чакат ни в дневния бар.
Козела знаеше всичко за дегизировката. Кой ли българин не знаеше от поезията на Вазов, за Дякона Левски, превъплътил се от въглищар до Апостол, от спахия до чокой. Но когато сега застана очи в очи с тази жена, която при първата им среща му заприлича на грохнала баба — нещо средно между Цола Драгойчева и Голда Мейр, видя срещу себе си дама, по-красива от Кетрин Хепбърн и с по-зли очи от анаконда.
— Седни, приятелю! — с напевен, американизиран български каза тя.
Козела се подчини машинално и изгледа Бенина Аберман как напусна заведението. В дневния бар бяха останали само те двамата и някакъв разсеян пъпчив младок, който решаваше кръстословици.
— Как да се обръщам към вас? — попита жената.
— Зависи какво знаете за мен! — отговори той.
— О, всичко, г-н генерал! — каза тя.
— Тогава изберете вие формата!
— Добре, Йон! — това беше изключителна заплаха. Това беше пълно доказателство, че тази анаконда чете в душата му като в Светото писание. — Аз не пия алкохол, но това не ми пречи да си поръчате водка и да се отпуснете, колега. Минимум един час ни е необходим.
Козела се облегна на стола. Прежалих ли се? помисли той, но имаше нещо намирисващо на покер в тази среща и това го държеше нащрек.
— Добре, аз съм Йон, а вие? — попита той.
— Йоана… — отговори кротко жената. — Отпуснете се, колега! Уверявам ви, че не ви мисля злото. Ще ви кажа повече. Аз пазя жена ви и сина й на Крит и всичко свързано с дейността ви.
Всичко беше повече от достоверно и Козела нямаше нужда от повече доказателства. Едно нещо обаче се губеше в пъзела и той не можеше да не зададе въпроса:
— Защо? — попита той.
На глупав въпрос, глупав отговор! Но на точен — или откровение, или куршум!
Тогава „Кетрин Хепбърн“, която се представяше като Йоана, му отговори:
— Г-н генерал, ти си трагична фигура! Герой от антична пиеса на Еврипид… Ти си крал Лир, приятелю, но и ние не сме цветята на любовта! Ти искаш да оцелеем, ние — също! Ти държиш лезвие в пазвата си, но ще го употребим ние! Ти имаш нужда от чадър, но нямаш! Ние имаме — просто търговия! Слушай, Козел! — жената се надвеси над масата и го изгледа остро със сивите си очи. — Предстоят две събития. Лисабон и Атина. Всички терористи на света се подготвят за тези панаири на суетата. Ние трябва да сме готови преди това или мъртви. Ние няма да умрем, Козел, но вие — да! Измряха илири, елини, коринтци, дорийци, йонийци, македони, траки, но не и юдеи! Помогни ми, да ти помогна и аз! Погали ме с едната ръка, за да те прегърна с двете!
Козела повика персонала. Трябваше му много време, за да предизвика вниманието на пъпчивия барман, който решаваше кръстословицата. Затова отиде и сам си поръча водка. Поръча обаче две. Вървя бавно след бармана, докато стигнаха до масата.
— Ще изпиете ли една водка с мен, Джоана? — умишлено, глезено каза той.
— Да, генерал Милетиев — отговори тя.
Седяха, мълчаха, изпушиха по една цигара и тогава Козела попита:
— Е, и?
— Отстрани Ахмед Доган, Козел! Тогава можеш да претендираш за един от Билденберг!
VII
Няма нищо по-страшно от ренегата! мислеше Козела, докато преглеждаше пресата. Най-правоверните мюсюлмани бяха бившите християни, наричани ту гьонмета, ту муаджири, ту помаци. Същото беше и в света на оръжието. „Барутът и бензинът влизат в гъза!“ — беше казал някой. Това можеше да се третира като болест, но и като страст. Затова беше толкова трудно да напуснеш фронта. По-лесно беше да минеш от другата страна на фронтовата линия.
В България вреше и кипеше. Някакви нови „артисти“ Клюна, Демби, Таки, Златко Баретата изместваха гангстерите от неговото време и го правеха по най-грубия начин. Джентълменското споразумение отдавна беше минало и отдавна никой не беше застрахован.