Първият боклук, който наруши тази рецепта, беше неговият личен роб, синът на Аса — Любомир Лазов, когото за удобство беше нарекъл Малас. Той беше посегнал на баща си. Щом и отцеубийството влизаше в правилата на играта, защо трябваше да се третира като изненада това, че бандите посягат върху семействата на враговете си. Не, нищо изненадващо нямаше. Просто джунглата беше излязла от контрол.
Козела се справи трудно и със сутрешния си дискомфорт. Горещият душ му усили сърцебиенето, студеният му предизвика треперене сякаш беше на Северния полюс.
Върна се обратно в леглото, зави си с две одеяла и близо час се бори с тръпките на тялото си. После го заляха вълни и плувна в локва пот. За сън не можеше да става и дума. Още по-малко за покой.
Ловец, не забравяй, че си прицел! беше мисълта, която го държеше буден. Не помнеше нито произхода, нито автора й. В един момент вътрешният му срам надделя и скочи от леглото. Съблече се гол и хвърли мокрите дрехи във ваната. Последни усилия, Иване! каза той сам на себе си. Последни усилия, момче! После или мъртъв завинаги, или вечен покой! Тази мисъл го развесели вътрешно и преди да влезе в банята, той заяви с патетична гордост сам на себе си: Това е едно и също, ебалник!
Дълго време прекара пред огледалото. Завърза си вратовръзката, огледа всички следи, които времето беше нанесло по лицето му и кой знае защо забрави моментната криза. Имаше един стар лаф, който беше свързан с шофирането, от времето на тоталитаризма и гласеше: „Един миг невнимание, и после цял живот мъртъв.“ Тежка, тягостна глупост, неиздържана нито граматично, нито носеща някаква логика, но за Козела това беше послание. Той нямаше право на този миг невнимание.
Преди да слезе в ресторанта отново набра телефона на Маласа:
— Къде си, келеш?
— Близко до теб, генерале!
— Още един път с това обръщение и ще ти завра револвера в гъза, без да му пиля мушката! Знаеш ли какво имам предвид?
— О, да, шефе! — каза Маласа. — На влизане се трае, на излизане страшно боли!
— И така, и така започваш да ставаш мъдрец, младок, поне с информацията как си?
— Поне тази, която те интересува, ми е под ръка. Захарчук удря едновременно навсякъде. Братя Пехливанови, Златко Баретата, сикаджиите, Клюна, Демби и Таки гърка.
— Защо? — попита Козела.
— Защото някой му е светнал далаверата.
— Каква е далаверата? — продължи да пита Козела.
— Маскиран внос на стаф — без да се замисля отговори младокът.
— Кой?
— Ей сега си еба майката! — каза Маласа след известна пауза. — Не знам дали има жив човек, който може да ти отговори на този въпрос.
— И ти си временно жив, ако не отговориш, подло лайно! — каза тихо Козела.
След известна консултация, която чуваше откъслечно, Козела все пак получи нещо подобно на отговор. Има две версии. Или чрез Уахабитския университет на Ахмед Доган, или чрез Билденбергови през легацията на Щатите.
— Втората част ми е тъмна Индия, шефе.
— Знам — каза Козела. — Искам пълна документация на Имамския факултет поименно, биографично и снимково. Това е твоя грижа, Малас, и твое задължение. И още нещо, кой води войната при тунела на Вакарел?
— О, шефе, и децата знаят, че Таки се опитва да измести Поли Пантев, а Златко Баретата, макар и в сянка, подгрява огъня до червено.
— Дванайсет души са в затвора, Малас. Това е сериозна цифра, младежо!
— Моля те, шефе! — отговори оня нахалник. — Нито един от основните играчи не е в капана.
Козела затвори телефона и слизайки по стълбите на хотела се обади на еврейския вариант на Кетрин Хепбърн.
— Кажете, Йон?
— Как се казваше селището, където се произвеждат имами?
— Това не е разговор за телефон, приятелю! — отговори тя и преди да затвори апарата каза:
— Ще изпия един коктейл „Маргарита“ с вас, след час.
— Имате ли представа къде да ме намерите? — попита Козела, знаейки отговора.
— О, да, приятелю! Ще спазим уговорката!
Какво всъщност се беше случило и какво представляваше ноу-хауто на Володя Аберман? Имитация или мимикрия на една стока, представяща се за друга. Наблюдавайки природата, младият евреин беше схванал прости правила. Хамелеонът ставаше ту жълт, ту зелен, ту кафяв, ту черен, паунът ту разперваше опашка и блясваше като слънце, ту изчезваше в растителността, камилата имаше цвят на пясък и пр. Природата беше измислила мимикрията, а Володя Аберман — имитацията на природата.