Това беше достатъчно. Един час по-късно Козела тръгна към Велинград за Великденските празници със стария си „боен другар“, с когото от глупост не беше успял да се сближи достатъчно, когато трябваше.
Беше понеделник, осем и половина сутринта на Великденските празници или Страстната седмица, както я наричаха християните, когато видя бившия си колега. Майор Мишев излезе от хотела по джинси и маратонки, прекоси площада, купи няколко вестника от насрещния павилион и тръгна да се връща. Тогава Козела се изправи, свали слънчевите си очила и препречи пътя му.
— Добро утро, колега! — каза той.
— Боже, Козел! — каза Мишев без видимо учудване. — Християните очакват Христовото възкресение, не твоето!
— И са прави — каза Козела. — Имаш ли малко време, Плъх?
— Нямам нищо повече от време — отговори майорът. — Моите спят горе, а аз не бързам за никъде.
После се втренчи в Козела и попита:
— Случайно ли си тук, генерале?
— Не — каза Козела. — Ела да изпием по едно кафе!
Седнаха към най-отдалечената маса в и без това празното заведение. Още беше много рано. Освен персонала, само двама-трима от гостите на хотела разлистваха вестници по масите. Свиреше тиха музика, грееше слънце. Пролетта налагаше властта си. Когато останаха сами, Мишев запали цигара, отпи от кафето, погледна го и попита:
— Е, и?
— Имаш ли пари? — попита Козела.
— Не.
— Искаш ли?
— Да.
— Готов ли си да ги спечелиш?
— Каква е цената? — попита майорът.
— Какви пари искаш? — продължи Козела.
— Много.
Козела запали от „Ротманса“ си, не беше погледнал кафето, но макар и рано сутрин, беше време за водката. Повика младата, едрогърда келнерка. Когато останаха сами, привидно отвлечен, подхвърли:
— Ти имаш информация, аз я купувам на парче. На глава, Плъх!
Бившият майор Симеон Мишев вече знаеше, че играта загрубява, че е станала твърде сериозна, което само по себе си значеше и твърде опасна.
— Кой ще води пазарлъка, Козел?
— Никой, колега! — отговори Козела. — Аз ще ти кажа от какво се интересувам, ти ще кажеш цената. Има и нещо допълнително, но да не бързаме с търговията. Как живееш, Плъх?
След известно колебание младият майор, който сигурно прехвърляше вече четиридесетте години, се взря в очите му и каза зло, агресивно, дори с истерия:
— Вие ни излъгахте, Козел! След това ни хвърлихте на кучетата! Какво стана с шибаната ви кауза?
Старият „артист“ поклати глава и се усмихна:
— Аз никога не съм имал кауза, Плъх! Като се замисля за живота си, първоначалните двигатели бяха бедността и алчността, и накрая шибаната гордост, приятелю! Кауза — никога не съм имал. Нито като ченге, нито като бандит. Но няма нищо по-страшно от хора с кауза в един свят, който не е пригоден към фанатизъм. Българинът е търпелив, но е нетърпим към всичко, което не разбира. Фанатикът е нетърпим към всичко чуждо и търпелив за каузата си.
Майор Мишев вече знаеше всичко.
— Доган и компания? — тихо попита той.
— Бинго, колега! — каза Козела. — Участваш ли в тази кауза, децата ти ще завършат в най-престижните университети в света.
Мишев го погледна с острите си тъмни, азиатски очи и без миг размисъл отговори:
— И аз нямам кауза, Козел! По-лошо — имам деца!
— Тогава каня ви на обяд — отговори Козела. — Тебе, жена ти и всички, които са около вас. Ще се видим след шест часа тук. До тогава искам да се увериш, че отново си се върнал под знамената. Дотогава довиждане!
Козела се надигна, остави десет лева на масата и понечи да тръгне, но гласът на Плъха го спря:
— Къде отиваш по дяволите?
— Интересен въпрос — каза Козела и напусна ресторанта на хотел „Хермес“.
Шест часа по-късно Козела се върна в ресторанта. Знаеше, че ще намери майор Мишев сам или по-скоро, беше му дал предостатъчно време да се подготви и да се освободи от семейството си. Този път Плъха беше избръснат, в костюм, риза и връзка и приличаше повече на делови мъж, отколкото на бивш хранител на най-кървавите тайни на държавата. Козела седна срещу него и повика персонала.
— Ял ли си, Плъх?
— Ще пия — мрачно отговори бившият му подчинен.
— Няма време, момче — каза Козела. — Трябва ми цялата информация за резаниците! Всичко, което касае наши сътрудници между осемдесет и първа и осемдесет и девета година.
— Това е огромен масив, Козел! И ще струва много пари! — все по-мрачно отговаряше Плъха.