— Антон Милтенов-Клюна, Демби, Илиян Версанов. Малка война, но безпощадна. Друга битка се води в Люлин. Там командва Таки. Има напрежение между баретите. Златомир беше взел една дистанция аванс, но медиите го върнаха в изходно положение. Като прибавим и международните гастрольори картината става повече от неясна.
— Кой дърпа конците, Плъх? — попита Козела, сигурен, че отговор на такъв въпрос няма.
— Не знам! — отговори Симеон Мишев. — Но мога да гадая в чия полза е всичко това.
— И това е нещо — отговори Козела. — Слушам те…
Плъха все пак си поръча водка. Търпеливо изчака да му сервират, въпреки че виждаше нетърпение в очите на колегите си. После подпря лакти на масата и каза тихо:
— Козел, кой има аванта от държавна нестабилност?
— Този, който иска да управлява държавата в бъдеще, — механично отговори старата кримка.
— А кой може да е той?
— Царят!
Плъха поклати глава:
— Той управлява и сега! А опонентите му рухнаха. Едни са пред прага на пандиза, други пред прага на следствието, трети за лудницата. Те не играят.
— Тогава… кой? — попита Козела. — Ахмед Доган?…
— Бинго, началник! Ще те черпя малка водка!
— Чакай малко! — Козела повиши тон. — За какъв хуй му е деструкция на тоя фес? Защо мъти водата и каква риба иска да лови?
Най-малкото, което беше очаквал, беше бурният смях, който пламна на масата.
— Толкова ли си наивен, Козел? — попита Мишев. — Ислямът разпределя триста милиарда долара за подготовката на джихад. Твоите приятели евреите са циции, шефе! Десет процента от тая сума ако бяха заделили, един жив имам нямаше да има по света.
Да, беше логично това, което чуваше.
— Тогава да вдигнем мизата! — каза Козела. — Сега пийте колкото искате, ще се видим в понеделник!
Когато се върна в селската си къща, Козела преписа всичките имена, които беше успял да запомни, а някои от тях дори пресата натрапваше. Едно име обаче му дразнеше и паметта, и нервите — Захарчук.
Кой, по дяволите, е тоя Захарчук, когато никой, никъде не го споменава? помисли той. Обади се на всички възможни източници. От девет и половина вечерта почти до полунощ прекара на телефона. Никой не му даде задоволителен отговор.
Да опитам с Кетрин Хепбърн?помисли той, сигурен, че чука на брониран сейф.
— Колежке, — каза Козела, когато чу гласа на старата еврейка — тук жаргона мърляви едно име — Захарчук. Има някаква конспирация около персоната. Случайно да имаш ключ към вратата?
— Много си млад, Йон! — отговори Джоана. — Захарчук е оня украинец, който е създал пожарната команда в Царство България. А, ако приписват на някой това прозвище днес, това е на другия пожарникар, който имитира, че ви гаси пожарите.
— И кой е той, по дяволите? — пил и грохнал от умора попита Козела.
— Бойко Борисов, глупчо! — каза старата еврейка и линията заглъхна.
„Война и мир“ беше епохално съчинение на Лев Толстой. Цял свят знаеше за това съчинение, включително Козела, макар че не беше го чел. Това заглавие обаче му се натрапваше от известно време. Разбира се, в обратния ред — мир и война. Мирът свърши, беше време да излиза на бойното поле.
Тялото му скърцаше от умора и старост, стомашните му сокове бяха пренаситени от кръв, нервната система, зрението и тремола на ръцете му изневеряваха и въпреки това ситуацията беше безизходна.
Мирът свърши, започва второто действие на пиесата.
Беше краят на май, студено и дъждовно. Време добро за селски стопани, лошо за бандити. Точно в това беше неговият коз. И Козела реши да се възползва. Решение? Какво значи тази дума? мислеше той, докато се бръснеше в лесидренската си къща. Решение е от две безизходици да избереш по-лошата. На това журналистите му викаха алтернатива.
Козела свика цялата гвардия на Маласа и всички бивши ескадронисти в хотел „Истанбул“ при Траянови врати. Очакваше да дойдат към петдесет души бандити и десетина бивши офицери от службите. Но, когато с ръце в джобовете и с цигара в устата влезе в заведението, изпита вълнения, които отдавна смяташе за непосилни. Очакваха го триста души негодници, най-голямата мърша, която тази държава беше произвела. Но го чакаха да ги поведе на война. И нещо друго не му убягна от съзнанието. Като всяко заведение, и мотелът жужеше като кошер. Още по трите стъпала към входа той чу вътрешния тътен и това беше нормално. Това беше поведението на всеки жив организъм, а нямаше същество, което да нямаше свой живот. Когато влезе и застана на входа, децибелите рухнаха на половина, персоналът престана да се движи, чашите, да дрънчат. Музиката спря.