Тогава се появи и прякора му Исус. Беше му все едно как ще го наричат. Той знаеше много повече, отколкото показваше на обкръжението си. Баща и майка — Роберт колежани, баба — завършила френски йезуитски пансион в Гренобъл и фрау Урсуле — гувернантката, докато болшевиките удариха балтия на семейството му. Той се оправяше и с трите езика, без да знае добре нито един от тях. Ако трябваше да говори, щеше да говори с грешки, но налагаше ли се да преведе нещо, знаеше, че е перфектен. Знаеше и още нещо — в бандитската глутница имаше малко като него, почти липсваха. Изключение правеше Поли Пантев, но той отдавна беше мъртъв, Бен Търпин… За други не се сещаше. Затова и много старателно се мъчеше да скрие биографията си от „сродните души“, а бандитството не беше нищо друго, освен братство, бързо оредяващо с времето.
Когато каза на Козела, че не знае езици, Исус разбра, че е направил грешка. Разбира се, имаше своите обяснения. Ако някой ден легендарният генерал разбереше за биографията и уменията му, щеше да му поиска сметка. Тогава ще отговоря: Едно е да знаеш един език, а съвсем друго да схващаш смисъла му!
Исус или Сотан, както щеше да се казва оттук нататък, не предполагаше обаче, че Козела отдавна му е проверил биографията и знае за него повече, отколкото сам той за себе си.
Когато видя да се задава тази жена срещу него, Сотан, а той си налагаше да свиква с този прякор, не повярва на очите си. Що за тигрова котка е тази шунда, вцепенен мислеше той, когато една тежка ръка падна на рамото му.
— Не се захласвай, блонди!
Че е Козела нямаше съмнение, а и младият мъж не се опита да го проверява.
— Мислех, че си гей! — кротко каза Козела.
— И други са си мислели същото, шефе, — каза Сотан. — Едва в интензивното разбраха, че не са на прав път.
Бенина се приближи и без да чака покана седна на масата.
— Добър ден, Бени! — каза Козела. — Това е Сотан!
— Звучи ми като Пол Пот! — нахакано отговори момичето. — Що за клоун е този, Козел? Манекен, фитнесър или специалист по боди масаж?
— Твоят партньор… — кротко каза Козела. — В краката му има една чанта, там са вашите билети, „але ретур“, пари за пътни разноски. Преди да си тръгна ще му дам един плик с инструкции. Той ще го прочете на аерогарата и ще унищожи плика още там. Останалото са междинни връзки по телефона.
— И къде отиваме, по дяволите? — попита Бенина, разглеждайки с любопитство новия си партньор.
— На среща с братовчед ти, Влад! — каза Козела.
Пъхна плика във вътрешния джоб на сакото на Исус и излезе от терасата на мотела.
Бяха в Дома на киното в Лесидрен, на десет минути от бащината му къща. Точно затова беше дошъл и пеша. Така че по никакъв начин Мосад не можеше да го „изпържи“. Той знаеше терена, те — не. Той имаше укритие, а те щяха да разчитат на случайност. А случайности на този свят, както беше всеизвестно, са любовта, пиянството, дори смъртта, но никога разсеяността. Тя просто се наричаше другояче — глупост.
Когато хлътна в гората, Козела набра Влад Аберман.
— Очаквай братовчедка си, момче! И… не се подвеждай от емоции! Пращам я на гърба на расов кон, който има повече качества от теб и е много, много по-опасен!
След тридневно лентяйство, Козела се върна в София. Беше спал с диазепам, по петнайсет часа на денонощие, ял сирене, масло и мед с козе мляко от селяните. Разбира се, беше пийнал някоя и друга бутилка водка, но на фона на хигиенотерапията, която си беше провел, това му се струваше маловажен факт.
Спря колата при пилоните на НДК и с ръце в джобовете бавно тръгна по Витошка. Трябваше да си подмени гардероба, не защото се налагаше, а защото не можеше да бъде сигурен, че някой няма да го разпознае по елементарния амбалаж, наречен доспехи. Купи един бял, кенарен костюм, един сив и пренс дегал. Поръча да му ги доставят на адреса на „Екзарх Йосиф“ 17. Уговори часа, купи обувки, ризи, връзки, няколко чифта слънчеви очила и се прибра да чака пратката. Когато му я доставиха, стегна багажа и напусна адреса.
От следващия ден под името Йован Милетич щеше да живее в хотел „Баянов“ в Драгалевци. Имаше девет мобилни телефона в една чанта и към никой от тях не беше посягал все още. Знаеше обаче, че и тази анонимност е временна. От центъра на града изкупи всички възможни лекарства, които не му трябваха: антибиотици, седалгини, аналгини и в един момент разсеяният му поглед, а всъщност крайно съсредоточен попадна на една опаковка, на която пишеше „Hear color“.