— Дайте ми и тази химия — каза той, плати и излезе.
Извървя около километър пеша до колата, в различни кошчета изхвърли лекарствата, които така и така не му трябваха, прибра се в хотела и каза на собственика:
— Боби, ще си боядисвам косата, намерил съм страшна пичка, брато! Но твърди, че я е срам да излиза със старци като мен!
— Ще пратя жена ми да ти помогне — каза собственикът. — Тя и без това се боядисва от двайсет години.
На другата сутрин фон Веер не го позна в „Радисън“. Мина два пъти покрай него, но търсеше прошарен мъж и не му обърна внимание.
— Мен ли търсите, бароне? — попита Козела при третото разминаване.
— Майн гот! — каза развеселеният евреин, имитиращ немски благородник. — И майка ти няма да те познае, г-н генерал!
— По-важно е, да не ме познае Ахмед Доган, твое благородие! — ясно отговори Козела. — Сядай!
Фон Веер не чака нова покана и се отпусна срещу него.
— Къде е Бенина, Козел? — попита той.
— Далече, Йохан! По наши, общи дела! Подсигурил съм й добра охрана. Какво ще пиеш?
— Сълза от сърна — каза евреинът. — И не бързай с Доган! Преди това трябва да минеш през Абу Тадж!
Дойде времето и на Абу Тадж. Козела направи тройна подсигуровка. Оптическа карабина „Щайер“, РПГ и бомба.
Изпрати кутия шоколадови бонбони на арабина и предизвика паника сред гардовете. Че в кутията имаше бомба нямаше никакво съмнение, според тях. Но нямаше.
Бомбата щеше да внесе този, който трябваше да обезвреди кутията. Това, разбира се, беше Плъха. Приготви си инструментите, настани се на масата и извади рентгенологичните си слушалки. После бавно разлепи кутията, отвори я демонстративно и изяде един от бонбоните в нея. Междувременно обаче беше залепил триста грама сентекс под масата и ги изгледа иронично. Малко по малко и Абу Тадж, и компанията от бодигардове се върна на масата.
— Обикновени бонбони, господа! — каза Плъха. — Не всеки пакет е бомба.
Ахмед Абу Тадж бръкна в джоба на сакото си, извади една банкнота от петстотин евро и му я подаде.
— Благодаря, генерале! — каза той.
Плъха стана и каза учтиво:
— Аз съм само майор, господине. Приятна вечер! — и напусна заведението.
Козела виждаше всичко това от сто и петдесет метра разстояние през морския си бинокъл. Плъха излезе, качи се в раздрънкана служебна лада и потегли. Арабите се успокоиха и Абу Тадж седна на масата. Охраната се настани около него в плътна завеса, с гръб към вратата и тогава Козела включи дистанционното.
Трясъкът беше оглушителен, огнените кълба лумнаха за секунда.
Аллах, акбар! помисли разсеяно Козела, излезе от другия вход, хвърли карабината в един водооточен канал, качи се в колата и потегли.
— Бароне… — каза той, като чу гласът на младия евреин. — Направете заупокойна за вашето момче и кажи на госпожа Джоана, че утре я каня на обед в Драгалевци. Тя знае къде!
Готвеше се да прекъсне връзката, когато фон Веер се намеси:
— Йон, братовчедите са се срещнали. Ако я караш така, приятелю, ще заслужиш златната Давидова звезда!
— Предпочитам Малтийския кръст! — каза Козела и изключи апарата.
XI
Маласа продължаваше да действа. Време беше да превземе София и макар от дистанция, Козела го направляваше. Клошарският подход беше изтъркан и вече не вършеше работа. Трябваше да се намери друг начин и Козела му го подсказа.
Митко Малкия, Живко, Калоян и още две лекета от обкръжението на Златко Баретата, бяха във Виенската сладкарница в Драгалевци. Жорко Легията и Пепи Пръста се преоблякоха като дякони, залепиха си бради и ги разстреляха като кучета. Стреляха с един картечен пистолет „Шипка“ и с по един контролен „Глок“ в левите ръце. Половината работа беше свършена, другата половина трябваше да свърши МВР. И, разбира се, свършиха като „кучето на нивата“. Полицаите арестуваха Антон Милтенов-Клюна и Илиян Версанов, намериха предостатъчно доказателства да ги вържат на топло за дълги години, но „хуманният български съд“ ги пусна под домашен арест.
Когато Маласа му докладва, Козела мълча няколко секунди, после каза:
— Поставят ни в безизходица, младок. Ще изчакаме да отменят и тази мярка и после ще ги пратим в преразход.