— Може да минат и месеци, шефе! — каза Маласа.
— Колкото трябва, толкова, колега! Готви се да посрещнеш пратката — чипс, гризини и кроасани. Ще ти кажа къде и кога да ги приемеш.
После изключи телефона и тръгна за Драгалевци. Имаше среща с една необикновена жена, която едва ли беше по-млада от него, но със сигурност имаше повече власт от който и да е било политик в България, камо ли и престъпник.
Козела влезе в „Секвоя“, избра отдалечена, тиха маса и седна с лице към вратата. „Кетрин Хепбърн“ я нямаше още. Знаеше, че ще закъснее, но знаеше, че няма да прехвърли петнайсетте минути — толеранса на приличието. И наистина на петнайсетата минута Джоана се появи. Времето беше студено и дъждовно и тя беше облечена според обстановката — с пуловер, панталони и туристическо яке. През рамото й висеше чанта. Че тежи си личеше отдалече. В устата й димеше цигара, ръцете й бяха в джобовете. Приближи се към масата и седна. Тогава в заведението влязоха трима млади мъже и без да ги поглеждат се разположиха на първата маса до вратата. Козела се усмихна любезно, така си мислеше, фалшиво — така изглеждаше.
— Имаме си доверие, мадам!
— Да, Козел! — каза Джоана. — Другото е протокол. Аз и да искам, не мога без охрана.
Козела кимна, наистина разбираше в какво състояние е събеседничката му и много добре знаеше, че хора като нея не зависят само и единствено от собствената си воля.
— Какво да ви предложа?
— Наричайте ме Джоана, — прекъсна го жената — макар че истинското ми име е Джуит. Казвам го за ваша информация, Козел. Няма нужда да го ползвате. Говорих с Йохан, вие удържахте на думата си, колега!
Козела отново се усмихна.
— В какво качество ме наричате колега, Джоана? На генерал от службите, наемен килър и наркотрафикант?
— Изберете си удобната роля, Козел! — спокойно отговори жената. — Кога влиза пратката?
— До края на седмицата.
— Кой ще я осребри?
— Моите хора — продължи да отговаря Козела.
— Кога ще си получа дяла?
— Той личен ли е, Джоана? — попита Козела.
— Не, разбира се! — отговори жената. — Той е средство и кауза.
— С колко време разполагате, Джоана? — попита Козела.
— С колкото е необходимо — отговори тя.
— Тогава бъдете така любезна, да ми разясните каузата! Това е единственият начин да продължим сътрудничеството си.
— Поръчайте ми един малък коняк и една торта „Гараш“, Козел!
Когато поръчката беше изпълнена, тя измъкна кутия цигари от тежката си чанта, в която със сигурност имаше и оръжие, запали и каза тихо.
— Козел, вие загубихте двама сина, в безсмислена бандитска битка, но имате трети, който искате да опазите, нали?
— Да — кимна Козела.
— Не искате да бъде обрязан и подложен на униженията на исляма?
— Не. Няма да го допусна докато съм жив! — каза Козела.
— Знаете ли какво става в България, приятелю?
— Не всичко — каза Козела. — Не живея тук. Ако властите се доберат до мен, ще ме осъдят на доживотен затвор, но продължавам да имам връзки в държавата и част от пейзажа, особено престъпният ми е сравнително ясен.
— А религиозният? — попита тя.
— Не, — каза Козела — това никога не ми е попадало в интереса!
— Знаете ли в 1989 г. колко джамии имаше в България? — попита Джоана.
— Не — отговори Козела.
— А синагоги?
— Още по-малко — каза той.
— Добре, аз ще ви отговоря. До т.нар. демокрация в България е имало двеста и десет джамии и три синагоги. Сега джамиите са хиляда и четиристотин, а синагогите продължават да са три. Това говори ли ви нещо?
Да, говореше му, но Козела се задоволи да кимне.
— Схващате ли заплахата, генерале? Уахабитите са официалната религия на Саудитска Арабия и техни проповедници строят джамиите у вас с техни средства, изпращат техни имами, за да обучат вашите молли и мюезини и каква им е целта? Как мислите?
— Разбирам ви, мадам — каза Козела. — Не разбирам друго, как ще се справим с един милион мюсюлмани?
— Точно така, както ние, пет милиона евреи се справяме с един милиард фундаменталисти. Бог е един, г-н генерал! На различните езици се произнася по различен начин, но съществува за всички нас и ни е отредил правото да живеем в мир, да отгледаме децата си и да се оттеглим при него в покой. И никой няма право да ни праща при него насилствено!
— Но ние с вас го правим, Джоана! — каза Козела.
— Точно така, колега! — каза тя. — Правим го, защото ни принуждават. Аз имам три внучета, приятелю, и вместо да им се радвам и да се занимавам с растежа им, аз бродя по света, търся тези, които искат да избият твоя син, моите внуци и хиляди други беззащитни цивилни, които не признават войнстващия Джихад и не смятат чуждата смърт за курбан към Аллаха. Разбираемо ли се изразявам?