— Напълно, Джоана! — каза Козела. — Аз съм бил ту офицер, ту килър, но никога крадец. В момента, когато стоката влезе в България и моите хора я пласират, вие ще получите вашия дял до стотинка.
— Не се съмнявам! — кимна Джоана. — Доверие за доверие, Козел! Ти ли окървави София вчера?
Козела отново се усмихна криво.
— Не лично — беше отговорът.
— Това е достатъчно, — усмихна се Джуит. — Сега можем да изпием питиетата си спокойно.
— Мога ли да ти задам един личен въпрос, Юдит? — попита Козела.
— Зависи… — каза жената, — но, ако мога, ще ти отговоря.
— Нарече ме колега… — продължи да шепне Козела. — Ти си генерал от Мосад, нали?
— Шин Бет — по същия начин отговори еврейката. — Но това е информация, която трябва да забравиш веднага!
— О, да! — усмихнат каза Козела и после се провикна към сервитьора: — Момче, би ли повторил поръчката?
— За мен без торта, Козел! И още нещо, преди да минем към веселата част. Не забравяй целта си! Да ти припомня ли поименно коя е тя?
— Не — каза Козела. — Ахмед Доган…
После се провикна пак.
— Момче, без „Гараш“ торта!
— Как се казваш? — попита Бенина на аерогара София.
— Сотан — отговори Исус.
— Така ли? — презрително го погледна тя. — Аз съм лейди Даяна!
— Приятно ми е, лейди Ди! — каза младият рус нахалник, на когото не му липсваше нито самоувереност, нито нахалство. — Нищо не ви задължава да общувате с мене, Ваше височество, но ако решите друго, аз съм насреща!
— Мисля, че предложението е разумно — каза Бенина и не продума до кацането в Мегало Кастро, а пътят беше дълъг и с прекачване.
Летяха от София до Атина, преспаха в хотела на аерокомплекса, всеки в отделна стая, разбира се. Видяха се като непознати в бюфета на гарата, където тя пиеше кафе, а той дояждаше някакъв хамбургер. После се срещнаха на терминала. По документи бяха семейство и по християнската логика трябваше да се държат като такова. Минаха безпрепятствено през граничния митнически контрол и седнаха един до друг в един В-737. Все още не бяха разменили нито една дума. В самолета за двеста души пътници пътуваха двайсет. Бенина си беше купила някакво списание за модни и светски клюки, а русолявият нахалник извади от пътната си чанта книга, подгъната на седма страница, докъдето беше стигнал.
Какво ли чете този келеш? мислеше Бенина, без да смее да се поддаде на любопитството си. Не от страх го правеше, тя просто осъзнаваше, че всякакво внимание към него можеше да бъде изтълкувано превратно.
В един момент, докато четеше някаква холивудска информация, чу „съпруга си“ да произнася на изумителен за нея английски:
— A cup of coffee, please!2
— With milk, with sugar or pure?3 — попита стюардесата.
— Just a cup of coffee and glass mineral water, please!4
Бенина настръхна. Тя беше подценила това бандитче, а в професия като тяхната подценяването беше равностойно на самоубийство. Този, който се беше представил с някакво измислено име, отвори книгата си и се зачете. Когато стюардесата обаче му донесе кафето и той пусна металната маса пред себе си, за миг остави романа на седалката между тях двамата. Тогава с периферното си зрение Бенина прочете „Tender is the night“ F. Scot Fitsgherald5.
Не може да бъде, помисли младата агресивна тигрица, която знаеше много за себе си. Знаеше, че е еврейка, че е безмилостна като невестулка, че е развратна курва, но не че може да е наивна. Беше й ново като чувство, а по тази причина това я гневеше.
— Слушай ти, как ти беше името? — започна тя.
— Да, мадам! — неангажирано каза блондинът докато отпиваше от кафето.
— Не си ли закъснял с този автор?
— Много е възможно! — отговори Исус. — Закъснях и с други неща, по-значителни или по-маловажни, но аз съм атеист, лейди Ди, а ние от нашата секта не сме свикнали да се изповядваме!
После младият нахалник си вдигна книгата и докато допиваше кафето си прелетяха от Деканезите до Крит. После си прибра книгата в чантата. Не си сложи колана, въпреки заповедта на стюардесата и кацнаха в Мегало Кастро.