— Колко?… В евро…
След дълги размисли и колебания Симеон Мишев каза:
— Десет, дванайсет хиляди… и време!
— Колко време? — попита Козела.
— Месец, месец и половина…
— Аз ти давам една седмица и цената по десет.
Козела му подхвърли един плик.
— Тук има десет хиляди евро, колега! — каза той. — А на този лист ще ми напишеш мобилния си телефон. Днес е единайсети, приятелю! На двайсет и първи искам досиетата на Доган и компания, а ти ще получиш остатъка. Ако на двайсет и първи телефонът ти не реагира, считай, че си направил великденски подарък на децата си. Но върнеш ли се в отбора ще забравиш всякакви грижи за бъдещето им. А сега ще ме извиниш, Плъх! Чака ме дълъг път, а теб — тежки размишления, колега! За довиждане ще ти кажа само едно и запомни тази фраза: Българинът е търпелив като вол към всичко и нетърпим към онова, което не разбира. Турците са точно обратното. Това ни прави несъвместими в един свят. Затова, господин майор, или твоите деца ще живеят добре, или техните. Имаш десет дена за избор! А до тогава чао, брат! И мисли с главата си!
Това беше краят на този разговор. А всъщност самото му начало.
II
Ще ме изпържи ли старият колега? мислеше Козела, докато се ровеше в един телефонен указател, издаден през осемдесетте години и отдавна невалиден. Ще ме изпържи, разбира се! мислеше разсеяно той и продължаваше да върти указателя.
Не телефона, адреса му трябваше или поне елементарен ориентир.
Симеон Мишев живееше на улица „Миджур“. Кварталът беше Лозенец. Повече не му трябваше. Плъха наистина живееше там и беше само въпрос на време да го причака. Козела запомни адреса и излезе от хотела.
— Малас… — каза той, когато набра телефона. — Чул ли си за един стар колега на баща си? Навремето му викаха Плъх!
— Не — отговори съненият глас на младока.
— Добре, няма значение — каза Козела и изключи.
Доверие! Все някой ден се налага да се прибегне до този риск. Доверие в любов, в семейство, родина… Тези банални глупости не вършеха работа на Козела и не такъв тип доверие беше неговият подход към субекта. Към обект доверие отдавна нямаше. Доверието имаше цена. Тя беше ясна и ако задоволяваше двете страни, то съществуваше, ако не, единият преебаваше другия. Старо полицейско правило. Беше описано в хиляди книги и всички, които го бяха учили на занаята, му го бяха повтаряли многократно. Но сега беше моментът, той да приложи една „механика“, на която знаеше правилата, но в която дълбоко се съмняваше. Логиката беше повече от проста. Аз наемам един хамър на една цена, той ме продава на враговете ми в троен реланс, те го отстраняват и отново сме сами на бойното поле. Той знаеше старата еврейска максима: Предупреденият е въоръжен, но знаеше и друго, че всичко е оръжие, включително и думите. Дългогодишната му практика му подсказваше, че е по-безобидно да те застрелят веднага и на място, отколкото с десетилетия да бъдеш подлаган на словесен обстрел.
Той беше жив от една гледна точка. Дишаше, имаше отделителна система, все още се радваше на пороците си, все още посрещаше изгреви и залези. Но това, на пръв поглед. От словесна гледна точка той беше мъртъв отдавна, беше сменил лицето си, което Господ му беше дал, и многократно рождените си данни.
„Жив ли съм или не?“ не беше Хамлетовия въпрос „Да бъда или да не бъда?“ Това вече беше въпрос на вътрешен каприз, от който той съзнаваше, че няма нужда и заедно с това знаеше, че няма да се откаже от изкушението. Пред него обаче стоеше и един въпрос: „За да се справиш с една мутра беше достатъчно да си по-добър стрелец от нея, за да се справиш с една банда от мутри беше необходимо да подготвиш екипа, който ще я замества. Но, за да се справиш с един етнос е необходима кауза.“
Козела съзнаваше, че това му липсва. Когато не е кауза, да бъде мисия! мислеше той, докато прехвърляше досиетата на лидерите на ДПС. Боже каква мръсотия течеше от това. Той, старото ченге, човекът бил на всички барикади, беше потресен от помията, която лъхаше между редовете на тези страници. Всички тези, които сега се биеха в гърдите и разиграваха картата на етническия мир, до един бяха или кадрови офицери, или наемни агенти на службите и всичко това е било в ръцете му без той да си дава сметка, че т.нар. възродителен процес е онази бомба със закъснител, за която е необходима среда. А среда на неговия език означаваше или спусък, или необходимите условия за реализация.