III
Беше неделя, осемнайсети април, когато Козела се срещна с Бенина и фон Веер. Беше се постарал да изглежда шик. Накупи си ненужно скъпи костюми от „Армани“, шлифер от „Фере“, риза на „Клайн“ и вратовръзка „Босс“. Комбинира ги и застана пред огледалото.
Ти си чист палячо, Козел! Клоун! каза той, преди да излезе от хотелската си стая и да вземе асансьора. Беше си уреждал десетки срещи с двамата млади евреи и знаеше, че този път ще играят феър плей.
Фон Веер се беше убедил отдавна, че Козела дълго проучва обстановката, преди да се появи някъде и едва ли можеше да си позволи лукса да му залага капани. А и срещата беше от такъв характер, че неговата кожа не им трябваше, а и неговата смърт не им беше изгодна.
Когато влезе в ресторанта на хотел „Шератон“, той ги видя веднага. Седяха един срещу друг и отпиваха от нещо, което отдалеч приличаше на коктейли. Козела издърпа един стол, седна, погледна ги и каза кротко:
— Шалом!
— Шалом! — отговори фон Веер. — Май започваме да си имаме доверие, генерале?
— Въпрос на гледна точка — каза небрежно Козела, запали цигара и поръча на сервитьора да донесе водка „Абсолют“ и менюто. — Ще бъдете ли мои гости тази вечер, деца? — кротко попита той. — Имам повод…
— Какъв ви е празникът? — полюбопитства Бенина.
— Не казах празник, казах повод! — отговори Козела. — На този ден преди пет години застреляха синовете ми.
Гласът му беше равен и отпуснат, и нямаше дори нотка на тъга в него, камо ли отчаянието, което би предизвикало подобен факт. Евреите се смълчаха. Козела дочака водката си и каза:
— Наздраве! — като отпи и подаде менюто на Бенина.
— Има нещо тревожно във въздуха, генерале! — каза тази изключително расова, млада красавица. — Трябва да вземеш бързи мерки, ако не искаме в Парламента да се развее зелено знаме.
Козела кимна разсеяно и погледна фон Веер.
— Избиването на водачите на Хамас е слаба утеха, колега. Подходът е изцяло сгрешен.
— Не ви разбирам — каза фалшивият барон.
— Много просто… — каза Козела. — Убиват един лидер, заместват го трима. Убиват един стар шейх, появяват се сто фанатизирани молли, млади и агресивни. Изграждате преградна стена, а всъщност градите психологическа между себе си и околния свят.
След известно мълчание фон Веер попита:
— Ти как би постъпил, генерале?
— Имам готова рецепта… — с имитация на усмивка каза Козела. — Нов Кръстоносен поход! Нищо друго няма да ви свърши работа. Вие, евреите, трябва да се извините на християнския свят, че убихте сънародника си Исус и заедно с хората без кауза да изпълните свещената мисия на цивилизования свят — спирането на исляма. Тази подкова от Филипините до Босна, е предостатъчно опасна. А светът е раздиран от противоречия. Вие, юдеите, обаче забравяте една много съществена подробност. На този свят има един милиард индуси — врагове на исляма. Да не говорим за трите милиарда китайци, които не допускат посегателство над територията си. Използвайте това оръжие. Белият свят е мързелив, задоволен, затлъстял, страхлив… Истинските войници са на изток от вас. Дотогава, разбира се, ние ще се опитаме да свършим каквото можем. Но, ей богу, малко можем! И колкото по-бързо свикнете с тази мисъл, толкова по-добре за Мосад и за парите, които държите в американски банки. А сега ви предлагам да хапнем, ако нямате нищо против, разбира се. Надявам се, че няма да ми откажете?
Докато Бенина се ровеше из менюто, фон Веер се вторачи в него.
— Това беше лекция, Коджел — каза той. — Разумна, не лишена от логика, но лекция. Доколкото разбирам ние сме се събрали за практически действия, колега.
Козела се усмихна криво.
— Искаш Аберман нали, бароне? — каза той. — Няма да го получиш. Той е моята застраховка „живот“. Докато го пазя аз, няма да го награбят ислямистите. Докато работи за мене, той всъщност работи за вас. Не искайте Аберман! И… дайте да минем на конкретиката!
— И каква е тя? — попита Бенина, не откъсвайки очи от менюто.
— Ние сме в България — каза Козела. — Трябва да си дадем ясна сметка на кого можем да разчитаме тук и от кого трябва да се пазим. Аз подмених голяма част от кадрите. Но те са под мое командване и така ще останат. От вас се иска целта и нещо много съществено — реабилитация за мен и моето семейство.
Фон Веер извади дълга пура, запали я и издуха пушека по посока на лицето му. Това можеше да е неволен жест, но можеше да се схване и като презрителен.