— Г-н генерал, защо направо не отстреляме Сокола? — след известно мълчание попита легионерът.
— Защото не ни е поръчано. — Козела изпи водката си, стана, погледна Жоро в очите и каза:
— Добра идея, но ще трябва да я отложим във времето. До утре, момче!
После изсъска на Маласа:
— Тръгвай с мене! — и излезе на площад Батенберг.
BMW-то беше на паркинга пред хотела, но Козела имаше още един разговор с него. А и трябваше да отдели Маласа от легионера. Тези двамата в никой случай не биваше да се срещнат, преди да е приключила операцията. Извървяха отсечката на „Цар Освободител“ до бившия дворец и влязоха в кафене „България“. Навремето това заведение се пръскаше по шевовете, а сега в единайсет часа на обед нямаше почти никой. Козела избра маса, пътьом повика сервитьора. Отново поръча водка и ябълков сок и седнаха един срещу друг.
— Ще ти задам няколко въпроса, Малас. Ще искам бързи и точни отговори. Ако не знаеш, казваш „не знам“ и толкова. Ясно ли ти е?
— Да, шефе — напрегнато отговори момчето.
Че се притеснява му личеше, но и не се опитваше да го скрие. Козела беше достатъчно печен разбойник, за да разгадае подобен театър. Запали цигара, намести се удобно, изчака да доставят поръчката и попита:
— Какво знаеш за Пламен Дишков-Кела?
— Крие се в чужбина — каза Маласа. — Според едни е в Испания, според други — в Чехия. Но е пуснат за общонационално издирване и се крие. Не вярвам да се върне доброволно в България.
— Кой е Илиян Версанов?
— О-о, лудо копеле, шефе, силен, як, див, но попадна под прожекторите и временно е извън играта.
— Оня грък… Таки?
— Джудже комплексар, ходи с гора от охрана. Истинското му име е Христофорос… еба ли му майката, забравих шибаното гръцко име.
Козела махна с ръка:
— Антон Милтенов-Клюна?
— Умна лисица, много опасен и много жесток, но и него го награби правосъдието и дълго време ще е по-нисък от тревата.
— Какво стана с Мето Илиянски?
— Изпари се — ухили се Маласа, но Козела кресна:
— Не дрънкай глупости, лайно! Къде е Мето Илиянски?
Маласа посърна, но знаеше, че е по-добре да не се прави на обиден, отпи от сока и каза:
— Твърдят, че го е повикал „човек на доверието“.
— За такива като Мето, кой може да е „човек на доверието“?
— Никой от групировките. Според някои от софийските „артисти“ е излязъл на среща със самия началник на полицията. Тогава беше генерал Васил Василев. Няма друго обяснение. В него е нямало оръжие пари и телефон. Така обясняват и свалянето на генерала.
— Добре, това е процедурата — каза Козела. — Да я приемем за вероятна. Къде е Мето Илиянски?
— Два дена са го държали в хладилна камера в кланица, после са го нарязали и разхвърляли по пещери и свинарници. Пак ти повтарям, шефе, това се говори в средите.
Козела кимна.
— Синът на Венци Стефанов? — продължи да пита той.
— Малкото Жуле? — възкликна Маласа. — Някой удря сикаджиите отвътре!
— Защо отвътре?
— Защото нарушиха основното правило — каза Маласа.
— А то гласи?…
Малас се изпъна в стола и отговори:
— Това са правила, които ти си създал, генерале. Първото и основно правило гласи: „Противоречията са между нас и сами лично носим последствията. Никой няма право да пипа семействата ни.“ Точно това правило нарушиха с малкото Жуле.
Козела беше научил всичко, което го интересуваше, но не беше свършил с урока, който трябваше да даде.
— Слушай, глупако, — каза той — никога не е съществувало такова правило, камо ли закон, иначе и до ден-днешен синовете ми щяха да бъдат живи и ти нямаше да си унищожил семейството си. А сега ставаш, взимаш колата и тръгваш за Варна. Някъде по пътя ще те спра. Предстои ти още една среща. Довиждане, Малас!
Момчето се изправи и го погледна:
— С кого ми е срещата?
— Не с Памела Андерсън, глупако! — каза Козела. — Изчезвай!
Когато остана сам Козела се прехвърли в ресторанта, изяде една пилешка супа и след час и половина се хвърли в леглото в лесидренската си къща. Всичко го болеше, но болката се преодоляваше. Отегчението и досадата обаче бяха толкова всеобхватни, че го заливаха като река.
Слабо, Козел! каза той сам на себе си. Ти си под Ниагарския водопад и целият му дебит се стоварва на главата ти.
— Докладвай, Малас! — каза Козела на другата сутрин.