— Едно на едно, шефе — отговори притесненият младок. — Освиткахме главатаря на „Монте Карло“ във Варна, но се провалихме с Любо Храбреца.
— Повтори! — каза Козела.
Беше се подпрял на един мост и рееше поглед във въздуха. Не беше достатъчно съсредоточен, знаеше, че този разговор вече е опасен.
— Повтарям — каза Маласа. — Този, който пое кикбокса от братя Маркови е в преразход, но Храбреца може да прескочи трапа.
— Слушай, младок — каза Козела. — За мъртвите или добро или нищо, нали знаеш — старо клише. Но сега, без да споменаваш нито твоето, нито моето име, ми обясни, кой по дяволите е тоя Храбрец?
Маласа направи необходимата пауза, преди да продължи.
— Трудно ми е по телефона, но въпреки това ще опитам. Бивш сержант, сол ташак на Стоил Савов. Заедно са работили в УБО и в охраната на Тато. Пратихме му две момчета, но тоя бик май ще оцелее.
— Има ли представа за поръчителите? — попита Козела.
— Надявам се, че не.
— Слушай, лайно! — повиши тон Козела. — Провалихте се със Златко Баретата, за втори провал ми докладваш в момента! Третият ще ти струва главата! Не ти говоря глупости, момче! Забрави тоя телефон. Ако ми трябваш, ще те потърся.
Козела хвърли старата си Моторола в реката, но преди това свали сим картата и я постави в разшит жлеб, в ревера на сакото. После потегли за София. Пътуваше бавно, слушаше Клиф Ричардс. Не бързаше за никъде. Знаеше обаче, че задължително трябваше да проведе още два разговора. Знаеше и друго — че трябва да го направи от стационарен телефон, преди да купи нов мобилен апарат, с какъвто в момента не разполагаше.
Беше два и десет след обед, когато молдовският гражданин Йон Марин влезе в централата на М-тел на булевард „Витоша“ и стана абонат на фирмата. Ползваше сръбския си паспорт, в който се твърдеше, че фамилното му име е Милетич. Излезе от сградата, накъса паспорта и разхвърля отделните му страници в боклукчийските кошове, които бяха по пътя. После отново, като Йон Марин се качи в колата и отпраши за Симеоново. Имаше няколко хотела там, които бяха известни и с дискретността си, и с относителното си спокойствие.
Когато се настани и излезе на терасата, извади старата си сим карта и я сложи в телефона. На седмия позив се обади Алкалай:
— Как си, „сабри“? — попита Козела.
— А ти, генерале? Поставил си ми много трудна задача, колега — отговори Алкалай.
— Искам да знаеш няколко неща. Първо, не съм евреин, така че войната с Хамас не е моя война. Второ, не съм националист и нямам нищо против оня рязан фес, който участва в управлението на държавата. Трето, „сабри“, ако бях патриот, щях да остана в България, а както знаеш я напуснах. Знаеш ли какво са казали латинците? — Козела не дочака отговора и продължи: — Уби бене, иби патрия!1
Козела си пое дъх, готвеше се да продължи, когато го спря гласът на Алкалай.
— Козел… пардон, генерале! Предполагам, че съм по-образован човек от теб. И да… знам какво са казали старите римляни, не латинци „Където ми е добре, там е родината ми!“ Но искам да ти кажа още нещо, ще почнем отзад напред. И аз не съм патриот, живея в Русия, както знаеш. Колкото до Доган, той е фатална, национална грешка. Най-силният политик и най-умният политик във вашата структура Иван Костов трябваше да започне с него. Фатална грешка беше, че подцени един подлец, зад който стоят един милиард ислямски фундаменталисти. Това му изяде главата. Понеже си разменяме цитати, генерале, и аз ще ти кажа един. „Най-добрият враг е мъртвият“. Това е по втория ти аргумент. А третият — какво значи да си евреин? Исус Христос е бил евреин, Мойсей е бил евреин, да не говорим за Соломон. А самият пророк Мохамед, е праправнук на Хам, също евреин. Толкова с лекцията! Много добре знам, че не е тази причината да ми се обадиш. Какво ти трябва?
— Информация — каза Козела.
— Свържи се с Барона! — отговори Алкалай. — Всичко, което искаш и е възможно да получиш, ще ти го предостави той. Другото е твоя работа, колега. Шалом!
„Dead line“ така завършваше романа „Горки парк“ така завърши и разговора му със „сабри“. Козела се опита да го набере повторно, но линията не отговаряше.
На другия ден по обед Козела слезе в София и с ръце в джобовете и с цигара в уста влезе в бара на хотел „Шератон“. Не знаеше защо го прави, знаеше обаче едно правило от дългогодишната си практика. Най-доброто скривалище е най-откритото. Седна, поръча вестници, кафе, минерална вода и започна да ги прехвърля отгоре-отгоре, после неволно чу разговор между две от сервитьорките: