Проследих внимателно целия му път и разбрах, че той ме е видял в същия миг, в който и аз го бях видял, но като истински ловец се е преструвал, че не ме вижда, докато изчезне от погледа ми. После се е затичал с всички сили, направил е един голям кръг зад гърба ми и сега се забавляваше да наблюдава моя неуспех.
И така ние скоро открихме, че именно „Белязания“ и другарката му — наречена Виксен — се бяха заселили в нашата гора и бяха обърнали кокошарника ни в източник за снабдяване с храна. Аз дори намерих сред боровете доста голяма купчина пръст, трупана от някого навярно в продължение на няколко месеца. Тая пръст сигурно е била изхвърляна от някоя дупка, но самата дупка не се виждаше.
Известно е, че всяка наистина умна лисица, когато си копае ново жилище, изхвърля пръстта през една дупка и си прави подземен канал до някой отдалечен гъсталак. След това заравя завинаги първия вход и ползува само втория. И така, след като потърсих малко, намерих същинската дупка и сигурно доказателство, че това бе леговище с малки лисичета.
На склона на хълмчето растеше голяма американска върба; стеблото й беше много наведено към земята и в него имаше две хралупи: една голяма — при корените, и друга по-малка — на върха. Когато бяхме деца, често използувахме това дърво, за да играем на Робинзон, и бяхме издълбали в неговата мека кора стъпалца, по които лесно слизахме и се качвахме из кухината. Сега това дърво ми помогна: на другия ден, когато слънцето стопли земята, аз отидох при него, вмъкнах се в горната хралупа и скоро видях от наблюдателния си пост забавното семейство, което живееше под земята, на няколко крачки от мен. Малките лисичета бяха четири и със своята гъста козина, с дългите си тънки крачета и невинния си израз странно напомняха малки агънца. Но като се вгледах по-добре в техните широки муцунки с остри нослета и хитри подвижни очи, веднага познах в тия невинни създания потомците на коварната стара лисица.
Те си играеха, грееха се на слънце и се боричкаха, докато чуха едно леко шумолене, което ги накара да изчезнат бързо под земята. Тревогата им обаче се оказа напразна, тъй като бе причинена от майка им; тя се появи иззад храстите с нова кокошка в уста — седемнадесетата, доколкото си спомням. Лисицата тихичко ги повика и малките се изтърколиха навън. Тогава се разигра една сцена, която ми се видя очарователна, но която едва ли би харесала на чичо ми.
Лисичетата се нахвърлиха върху кокошката, започнаха да я дърпат и да се борят за нея, а майката стоеше бдително на пост и ги гледаше с обич и задоволство. Изразът й беше особен: тя сякаш се усмихваше възторжено и макар че присъщата й лукавост и жестокост не бяха изчезнали, майчината гордост и любов в тоя израз господствуваха над всичко друго.
Дънерът на липата беше скрит в храсталака и се намираше много по-ниско от хълмчето с лисичата дупка, така че аз можех да идвам и да си отивам, без да изплаша лисиците. Много дни наред отивах там и наблюдавах как вървеше обучението на лисичетата. Те бързо се научиха да се вкаменяват при всеки подозрителен шум и ако този шум се повтореше или пък се явеше нова причина за страх, те се скриваха на безопасно място. У някои животни майчината любов е толкова голяма, че те проявяват излишъка й към други същества; но изглежда, че случаят със старата лисица не беше такъв. Радостта, която й доставяха децата, възбуждаше у нея най-изтънчена жестокост. Тя често донасяше у дома си живи птици и мишки и със сатанинска грижливост се пазеше да не ги нарани, за да могат после децата й да ги измъчват.
Недалеч от леговището имаше падина, обрасла с гъста трева, където се събираха да играят цяла компания мишки. Тук малките получиха първия си урок по лисича хитрост. Тук те се научиха да ловят мишки, което в същност беше една от най-лесните игри. Главна роля при обучението на лисичетата играеше примерът, подпомогнат от дълбоко вродените инстинкти. При това старата лисица имаше също и няколко много използувани знаци: „лежи мирно и наблюдавай“, „ела и прави, каквото правя аз“ и така нататък.
И ето че една спокойна вечер веселата дружина отиде в тази падина. Старата лисица накара всички да легнат тихо в тревата. Почти веднага се чу тих писък — мишата игра беше започнала. Виксен стана и тръгна на пръсти из тревата, без да приклеква; напротив, тя се държеше колкото може по-изправена, понякога дори само на задните си крака, за да вижда по-добре. Мишките тичаха из тревата, а единственият начин да се разбере къде се намира една мишка е само като се наблюдава лекото поклащане на тревата; ето защо на лов за мишки се ходи в спокойни, безветрени дни.