Умението е да се разбере къде се намира мишката и да я сграбчиш, без да я видиш. Лисицата скоро скочи и от сухата трева, която тя сграбчи, прозвуча последният писък на една полска мишка. Тя бързо бе погълната, а четирите несръчни малки лисичета се опитаха да подражават на майка си; когато накрая най-голямото за първи път в живота си хвана плячка, то затрепера от възбуда и заби в мишката своите перленобели млечни зъби със стръв, която вероятно изненада и самия него.
Друг нагледен урок бе даден с червената катеричка, която живееше наблизо и всеки ден — застанала на някой безопасен клон — пропиляваше времето си, като крещеше по лисиците и ги дразнеше. Много пъти малките лисичета правеха напразни опити да хванат катеричката, когато тя прескачаше от дърво на дърво край тяхната полянка или ги обсипваше със слюнки и викове от някой съвсем нисък клон. Но старата лисица имаше солидни познания по естествена история; тя познаваше нрава на катеричките и се зае със случая, когато му дойде време. Един ден Виксен скри рожбите си и сама се просна посред ливадата. Дръзката плиткоумна катеричка скоро дойде и започна да крещи както обикновено. Но лисицата дори не се помръдна. Тогава катеричката се приближи още повече и закрещя над самата глава на Виксен:
„Ах ти, звяр такъв! Звяр със звяр!“
Лисицата обаче лежеше като мъртва. Това беше толкова изненадващо, че катеричката се спусна по стеблото, огледа се, прекоси неспокойно тревата и като подскочи на един висок, безопасен клон, отново закрещя:
„Ах ти, звяр, безполезен звяр, скар-рр, скар-рр!“
Но лисицата все лежеше като безжизнена, а това беше огромно изкушение за дребното животинче. По природа катеричката беше любопитна и склонна към приключения и затова отново скочи на земята и се затича по полянката, тоя път по-близо от преди.
Лисицата все още лежеше като умряла. „Сигурно е мъртва“ — помисли си катеричката, а малките лисичета се питаха вече дали майка им не спи.
Но катеричката все повече се оплиташе в своето безразсъдно любопитство. Тя бе замерила Виксен по главата с малка борова коричка и бе изразходвала нееднократно целия си речник от обидни думи, без да предизвика някакъв признак на живот у лисицата.
Катеричката подскочи още няколко пъти по полянката и се приближи на две-три крачки от зорко дебнещата лисица; Виксен веднага скочи на крака и след миг катеричката беше прикована към земята. После малките я изядоха до последното кокалче.
Така бяха положени основите на тяхното образование. А когато поотраснаха и заякнаха, започнаха да ги водят по-далеч в полето, за да опознаят и по-висшите клонове на науката — подушването и откриването на следи. Те се научиха да преследват различни зверове; защото всяко животно притежава сила, без която не би могло да живее, а също и някаква слабост, която позволява на другите да живеят. Слабостта на катерицата е нейното глупаво любопитство, а на лисицата — че не може да се катери по дърветата. Ето защо цялото обучение на лисичетата се свежда до това, да се ползуват от слабостите на другите същества, а в случай, че другите са по-силни — да скриват от тях своята слабост чрез умело заблуждаване.
От своите родители лисичетата научиха ръководните принципи на лисичия свят. Как им бяха внушени тези принципи, е трудно да се каже, но бе съвсем ясно, че родителите успяха да направят това; така например малките се убедиха, че правилото „Не преследвай животно, което не можеш да подушиш“ е много мъдро, защото ако ти не можеш да подушиш преследваното животно, това значи, че вятърът духа така, че то може да те усети.
Лисичетата изучиха постепенно всички птици и зверове в родната гора, а когато пораснаха дотолкова, че можеха да ходят и по-надалеч, изучиха нови животни. Те започнаха да си мислят, че познават вече миризмата на всички същества. Но една нощ майка им ги заведе на полето и им показа някакъв непознат тъмен и плосък отпечатък на земята. Лисицата нарочно ги заведе до него, за да го подушат; щом направиха това, малките веднага настръхнаха и затрепериха, без сами да знаят защо — кръвта им зашумя и цялото им същество се изпълни с инстинктивен страх и омраза. И когато Виксен разбра техните чувства, каза: „Това е миризмата на човек“.