Но този път тя не носеше храна. Нима опитният ловец най-сетне бе претърпял неуспех? Не беше ли могла да изпълни единственото си задължение или вече бе предоставила на тъмничарите грижата за прехраната на своята рожба?
Не, нищо подобно. И любовта, и ненавистта на дивата майка бяха непоколебими. Тя живееше само с една мисъл: да освободи малкото си. Изпитала бе всички познати средства, пренебрегнала бе всички опасности, за да го запази и освободи. Но всичко бе напразно.
Сякаш някаква сянка, тя се промъкна за момент и тутакси изчезна, а Тип грабна това, което тя му бе хвърлила, и започна да го дъвче и гълта с наслада. Още ядеше, когато една остра като нож болка го прониза и той високо изпищя; после потрепера кратко и умря.
Майчината любов на лисицата бе силна, но друго едно висше чувство се оказа по-силно. Когато трябваше да решава съдбата на своята рожба — да избира между жалкия пленнически живот и внезапната смърт, тя потисна в сърцето майчиното си чувство и отвори на малкото си единствените двери към освобождението.
Чак когато зимата дойде и падна сняг, ние разбрахме, че Виксен не се скиташе вече из Иръндейлската гора. Тя си беше отишла, но никой не разбра къде. Може би си бе намерила някое далечно свърталище и бе оставила зад себе си тъжните спомени за своя мъртъв другар и челяд. Или може би беше напуснала завинаги — както много диви майки — сцената на тоя печален живот, използувайки за себе си същото средство, което бе употребила, за да освободи рожбата си, последната от нейното поколение.