Рей Бредбъри
Спринт преди химна
— Няма какво да говорим, Дун е най-добрият.
— Пълен нещастник е Дун!
— Рефлексите му са страхотни, бягането му по наклона — невероятно, изчезва още преди да успееш да мигнеш.
— Хулихън е по-добър!
— По-добър, дрън-дрън. Защо сега не е по-добър?
Намирах се в дъното на бара в началото на Графтън Стрийт и слушах тенори, трудно умиращи концертини и спорове, кръстосващи из тютюневия дим в търсене на противници. Кръчмата се казваше „Четирите провинции“ и вече ставаше късно — поне за Дъблин. Имаше реална опасност всичко да затвори едновременно — канелки, акордеони, капаци на пиана, солисти, трио, квартети, кръчми, сладкарници и кина. Сякаш в Деня на Страшния съд, половин Дъблин щеше да бъде изхвърлен на суровата светлина на уличните лампи, за да се оглежда в автомати за дъвки, без да вижда отражението си. Поразени, с изтръгнати морални и физически устои, душите им щяха да се скитат като измъчени нощни пеперуди известно време, след което щяха да се понесат към домовете си.
Но засега седях и слушах един диспут, чиято жега, ако не и светлина, се усещаше от петдесетина крачки.
— Дун!
— Хулихън!
Тогава най-дребният в другия край на бара се обърна и видя изографисаното на прекалено откритото ми лице любопитство.
— Вие сте американец, разбира се! — викна той. — И се чудите защо е целият този шум, нали? Имате ли ми доверие? Ще заложите ли както ви кажа на едно състезание с огромно местно значение? Ако отговорът ви е да, елате насам!
И ето че си разходих чашата „Гинес“ из „Четирите провинции“ и се присъединих към групата крещящи мъже; в същото време един цигулар се отказа от опитите си да съсипе мелодията и пианистът побърза след него, като увлече хора след себе си.
— Казвам се Тимълти! — Дребосъкът ми стисна ръката.
— Дъглас — представих се. — Пиша за киното.
— За киното! — ахнаха всички.
— За киното — скромно потвърдих аз.
— Ама че късмет! Не е истина! — Тимълти ме сграбчи още по-силно. — От вас ще стане най-добрият съдия на всички времена! Падате ли си по спорт? Да кажем, разбирате ли от надбягване по пресечена местност, четири-четирийсет и разни подобни пеши екскурзии?
— Бил съм пряк свидетел на две Олимпиади.
— Не само за киното пише, ами и на световни първенства е бил! — ахна Тимълти. — Вие сте наистина от редките птици. Е, а да знаете за специалния всеирландски десетобой, който има отношение към киносалоните?
— Що за събитие е това?
— Събитие, естествено! Хулихън!
Един още по-дребен тип прибра хармониката си в джоба си и скочи с усмивка напред.
— Хулихън. Най-добрият химнов спринтьор в цяла Ирландия! — представи се той.
— Какъв спринтьор? — не разбрах аз.
— Х-и-м-н-о-в — повтори буква по буква Хулихън. — Химнов. Спринтьор. Най-бързият.
— Ходили ли сте на кино, откакто сте в Дъблин? — прекъсна го Тимълти.
— Вчера вечерта гледах един филм с Кларк Гейбъл — отвърнах аз. — А предишната вечер — един стар, с Чарлз Лофтън…
— Достатъчно! И вие сте фанатик, каквито сме всички ирландци. Ако нямаше кина и кръчми, за да държат бедните и безработните извън улиците, отдавна да сме махнали тапата и да сме оставили острова да потъне. Добре. — Той плесна с ръце. — Забелязвали ли сте нещо особено, след като свърши филмът?
— След като свърши филмът ли? — Замислих се. — Аха! Имате предвид националния химн, нали?
— Нали, момчета? — викна Тимълти.
— Да! — гръмко потвърдиха всички.
— Всяка вечер, всяка вечер от десетки ужасни години в края на всеки проклет филм оркестърът започва да свири ирландския химн, сякаш никога преди не си чувал тая противна мелодия — скръбно рече Тимълти. — И какво става тогава?
— Тогава — рекох аз, вече влизах в крачка, — ако си мъж, ще се опиташ да се измъкнеш от залата в безценните мигове между края на филма и началото на химна.
— В десетката!
— Черпете янкито едно!
— В края на краищата съм в Дъблин от четири месеца — отбелязах небрежно. — Химнът започна да ми идва в повечко. Не искам да обидя никого — побързах да добавя.
— И не сте! — възкликна Тимълти. — Нито пък всички ние, патриоти-ветерани от ИРА, оцелели от Размириците и обичащи страната си. Въпреки това, когато дишаш въздуха, който си издишал десет хиляди пъти, започва да ти се вие свят. И затова, както сте забелязали, през онези от Бога пратени три-четири секунди всеки зрител е в правото си да се омете от залата. А най-добрият от всички е…
— Дун — казах аз. — Или Хулихън. Вашите химнови спринтьори!
Те ми се усмихнаха. Аз им се усмихнах.