Всички така се гордеехме с моята интуиция, че ги почерпих по един гинес.
Облизвахме пяната от устните си и си разменяхме дружелюбни погледи.
— В момента — гласът на Тимълти бе дрезгав от вълнение, очите му се бяха присвили, — точно в този момент, на по-малко от сто метра надолу, в удобната тъмнина на кино „Графтън“, до пътеката в средата на четвърти ред седи…
— Дун — рекох аз.
— Този човек е страхотен — обади се Хулихън и вдигна каскета си към мен.
— Точно така. — Тимълти преглътна неверието си. — Дун. Не е гледал филма преди това — с Дина Дърбин е, прожектират го по заявка, а часът сега е…
Всички погледнаха към часовника на стената.
— Десет! — каза тълпата.
— И само след петнайсет минути залата ще отвори врати и зрителите ще се разотидат.
— И? — попитах аз.
— И — отвърна Тимълти. — И! Ако пратим Хулихън на проверка за скорост и пъргавина, Дун ще бъде готов да приеме предизвикателството.
— Да не би да е отишъл на прожекцията само заради химновия спринт?
— И таз добра. Не, разбира се. Отишъл е заради песните на Дина Дърбин и тъй нататък. Дун свири тук на пиано, с това си изкарва хляба. Но ако забележи, че Хулихън сяда доста подозрително срещу него от другата страна на пътеката, ще разбере какво се готви. Ще се поздравят един друг, ще седят и ще слушат чудната музика, докато не увисне надписът КРАЙ.
— Точно така. — Хулихън леко затанцува на пръсти и сви ръцете си в лактите. — Само да ми падне, само да ми падне!
Тимълти ме погледна изпитателно.
— Господин Дъглас, виждам, че се колебаете. Подробностите около спорта са ви объркали. Питате се: как е възможно възрастни хора да си губят времето с такива глупости? Е, времето е едно от нещата, които ирландците имат в изобилие. Работа няма, така че и най-дребните на пръв поглед неща трябва да се раздухат и да се направят големи. Не сме виждали слон, но сме научили, че под микроскоп буболечката е най-голямото животно на света. И макар че не е прекрачил границите, химновият спринт е много качествен спорт, стига да се запознаеш с него. Ето ги правилата!
— Първо разбери дали ще иска да залага, след като е научил как стоят нещата дотук — прекъсна го разсъдливо Хулихън.
Всички ме погледнаха да видят дали обясненията им не са отишли на вятъра.
— Да — казах аз.
Всички се съгласиха, че съм по-добър и от човек.
— Сега е ред на представянето — каза Тимълти. — Фогърти, главен наблюдател на изхода. Нолън и Кланъри, странични съдии на пътеката. Кланси засича времето. И публиката — О’Нийл, Баниън, момчетата Кели, бройте ги! Да тръгваме!
Имах чувството, че ме е хванала някаква огромна машина за чистене на улиците — едно от онези чудовища като бръмбари, цялото в четки и мустаци. Дружелюбната тълпа ме помъкна надолу по склона към множеството примамливо примигващи светлинки на киното. Тимълти крачеше забързано и на висок глас обясняваше основните моменти.
— Много зависи от вида на залата, разбира се.
— Разбира се! — викнах в отговор аз.
— Има щедри, широко скроени зали с грамадни пътеки, огромни изходи и още по-огромни и просторни клозети. В някои има толкова порцелан, че само ехото може да те хвърли в шок. Има и зали-скръндзи като миши капани, в които трябва да си глътнеш стомаха, за да минеш по пътеката, седалките те блъскат по коленете, вратите едвам се отварят, а тоалетната е в сладкарницата отсреща. Затова всяко кино се оценява внимателно преди, по време на и след спринта, взема се предвид всеки фактор. Състезателят се преценява също и според зрителите — дали трябва да си пробива път през мъже и жени накуп, или предимно през мъже, през жени или — в най-лошия случай — през деца на дневните прожекции. Разбира се, изкушението при децата е да ги натръшкаш, сякаш косиш сено, и да ги мяташ през прозорците, така че спряхме с тези кина. Сега състезанията са предимно вечер в „Графтън“!
Тълпата спря. Мигащите светлини на киното проблясваха в очите и оцветяваха бузите ни.
— Идеалното кино — каза Фогърти.
— Защо? — попитах аз.
— Пътеките не са нито прекалено широки, нито твърде тесни — обясни Кланъри. — Изходите са добре разположени, пантите на вратите са смазани, зрителите са добра комбинация от запалянковци и такива, които нямат нищо против да отскочат настрани, когато към тях с всички сили се втурне спринтьор.
Внезапно ми хрумна нещо.
— Ами… слагате ли препятствия?
— Разбира се! Понякога променяме изходите, когато старите се научат наизуст. Или пък обличаме единия в лятно палто, а другия — в зимно. Или пък слагаме единия на шестия ред, а другия — на третия. А ако човекът се окаже ужасно бърз, добавяме най-тежкия товар от всички…